Проблемът с бандите, които придобиват слава рязко и бързо, е, че рано или късно dis манталитетът, породен от възрастта и обстоятелствата, се обажда. Motionless in White са добра група, както и да го погледнем. Имат стабилен репертоар, който според модерния принцип на креативността може да се нарече разпознаваем, макар и не уникален. Албум без силни парчета до сега е нямало, а вокалната работа на Chris представя един от най-автентичните крещящи гласове на модерната сцена. И беше въпрос на време да стигнем до нещо като “Graveyard Shift”.
Албумът е погълнат в себе си. Макар отново да са налице типичните за жанра и бандата теми, те са по-егоцентрични. Цялостната атмосфера, която остава единна през продължението (което си е постижение) напомня пубертетски етап на група. Целият запис звучи като голям dis трак, а това е най-лошото, което може да се каже за него. Оттам – отново според модерния принцип на креативността – минаваме през жанрове от модерен метъл и индъстриъл до метълкор, ако и не се засекат и трите едновременно, както се и очаква. Отново траклистът е подреден по лична логика, което го лишава от въздействието, което иначе би имал. Може да се каже, че съставът вече е разгърнал крилата си на максимум, така че новопридобити умения за показване няма. Остава само да има силни парчета. Бърз съвет – слушайте музиката, а не текстовете, особено ако сте преживели годините си на яростна безпредметна омраза. И преди MIW са имали подобни мотиви, но не и толкова елементарно изразени и звучащи без покритие. Отвъд това, композициите са преобладаващо силни. Мощни, раздвижващи, често дори с енергични и мелодични припеви. Хитове, разбира се, има, но това също е очаквано. Сред парчета, които остават по-тежка смесица между Manson и Dope, достигаме и такива, които напомнят на Nine Inch Nails например. И ако Motionless in White имат стил, то силата му е, че обединява най-доброто от индъстриъла в едно (доколко това има стойност, зависи от слушател до слушател). Инструменталите не изненадват с нищо, но са ритмични, здрави и разчитащи на електронни украшения, които впрочем в “Graveyard Shift” са изведени на по-преден план. Това се оказва ефективна стъпка и по никакъв начин не омаловажава китарната работа... когато ѝ е времето да присъства. Композициите често изглеждат плоски и невпечатляващи, но не биха могли да бъдат по-различни в избрания жанр. Единственото искрено разочарование в този албум е маниерът му, оттам насетне всичко е точно, предвид избраната рамка.
Но отново: издание като това е естествена част в израстването на една банда. Проблемът е, че някои не го надживяват. А малко са тези като Dope, които са способни да го обособят като собствен стил. Motionless in White отново показват музикална култура – просто не-музикалната е дала стъпка назад. Всичко останало е на същото ниво като последния път, но и много място за експанзия в момента няма. Въпросът е дали следващият път ще слушаме „Велик съм, щото имам пет албума!” или „Майната му на обществото!”. Вярвам, че второто е по-стойностно. Но от друга страна – една доза от предното може да дойде свежо в правилния момент.
