These frantic memories. They bring me down...
...I raise my head, and find my own way out of the dark
Цитираните части от текста на началната композиция “Darkest Hours” недвусмислено описват посоката, която Stratovarius поемат с новия си албум “Elysium”. Тягостната и наистина тежка сянка на Timo Tolkki най-накрая се оттегля от тялото на финландската дружина, готова да започне на чисто. И въпреки че “Polaris” беше първият албум на обновения състав, той сякаш не беше достатъчно убедителен, за да накара голяма част от последователите на бандата да повярват в чудото, че скандинавските пауър класици ще пребъдат. “Elysium” е тук и е готов да промени това!
Албумът далеч не е сред най-директните в дискографията на бандата, но още на първо слушане прави впечатление, че старият дух се е завърнал – духът, направил от “Episode”, “Visions”, “Destiny” и “Infinite” ценни и красиви диаманти. Този път Stratovarius не са се престарали с изпрогресаряването и просто си правят това, което най-много им отива и с което сме свикнали да ги свързваме, а именно праволинейни, но в същото време много музикантски пауър метъл песни, които слушателят си припява часове след слушането им. Сериозна част в изготвянето на творбата е взел китаристът Matias Kupiainen, който за всеобща изненада се е справил повече от добре, доказвайки, че все пак Tolkki не е незаменим. Освен с композиторските си умения (шест от деветте песни са негови), той радва и с неоспоримите си музикантски качества, които демонстрира в голяма част от албума. Jens Johansson се развихря на клавирите съвсем традиционно, напомняйки ни, че е абсолютен гигант.
Вече споменатото отварящо парче “Darkest Hour” е един изключително директен и подходящ старт, макар че в никакъв случай не е сред най-впечатляващите неща, които могат да се чуят из “Elysium”. “Under Flaming Skies” и “Infernal Maze” са завръщане към олдскуул стила на бандата, като първата оставя впечатление с ориенталските нотки в рифовката си, а втората - с неокласическия си инструментал. Гласът на Timo Kotipelto както винаги звучи невероятно, което е завидно, при положение, че е “наказан” да изпее високи и трудни тонове. “Fairness Justified” е по-бавна и мрачна песен, в която са използвани и хорови вокали за припева. Малка забележка заслужават може би леко незапомнящите се на моменти вокални линии, но това са само бели кахъри. “The Game Never Ends” е най-предвидимата песен тук, но за сметка на това притежава може би един от най-добрите припеви и клавирни сола. “Lifetime In A Moment” е изцяло написана от басиста Lauri Porra и е най-необичайната песен в записа, започвайки с латински напеви. Изпълнена с тежък груув ритъм, мрачна атмосфера и минорни вокали, тя напомня донякъде за “Soul Of A Vagabond” от знаменития “Elements I”. “Move The Moutain” е отнесена и атмосферична балада, доминирана от страхотните вокали на Timo, акустични китари и пиано - песента е готова съвсем спокойно да премине в колекцията от страхотни балади на бандата. “Event Horizon” придава нужната свежест със скоростен ритъм и виртуозен инструментал, изпращащ ни директно в средата на 90-те, когато Stratovarius издаваха класика след класика. “Elysium” (изцяло написана от Matias!!!) е 18-минутна композиция, разделена на три части, всяка от които изключителна класна и изпипана. Как да не се изкефиш на клавирната мелодия в средата на третата минута или пък на припева на която и да е от трите части? Трудно би било да си представим по-епичен и подходящ финал.
Какво е сухото заключение? Stratovarius записаха най-силния си албум от седем години насам, готов достойно да се нареди в дискографията им и да зарадва феновете - дори тези, които вече са загубили надежда за бъдещето им. С “Elysium” те не само напомнят, че са живи и не са се изчерпали, но и демонстрират, че могат да правят вдъхновена музика така, както го правеха преди повече от десетилетие.
