Беше крайно време Rammstein да напомнят за себе си. Съвременната музика, по-точно тази, успяла да изпълзи от ъндърграунда, за да пусне пипала в попкултурата, окончателно изгуби елемента на провокативност. Тя е беззъба, предвидима и инфантилна – всичко, което Rammstein не са.

Видеото към премиерния сингъл “Deutschland” зашлеви звучна плесница на всичко, що е удобно за обществеността. И парчето си струваше, в най-добрите традиции на бандата.

За щастие, албумът, първи от цели 10 години, не се забави излишно. И докато колегите са заети да гадаят дали фактът, че е едноименен, го обрича да е последен – мисъл, която мога спокойно да приема на този етап – аз ще се огранича с кратък разбор.

След “Rosenrot” от далечната 2005-а година, “Rammstein” е вторият албум, който освен утвърденото с “Mutter” (2001) “тевтонско” звучене поднася и свежи изненади заедно с очаквано яките песни. Първата третина от албума е неподозирано завръщане към танц-метъла на “Herzelied” (1995) и “Sehnsucht” (1997) – кипващия кръвта машинен звук, за който се опасявах, че е безвъзвратно забравен от групата.

Втората трета на едноименния запис е познатият вече Rammstein, като истеричните вокали на Till Lindemann в дуумаджийската “Puppe” надминават всякакви рекорди по гротескност. Финалът е лиричен и макар още да не мога да реша дали “Diamant” заслужава мястото си в албума, приветствам смелостта на състава. А и все пак баладата може да не е “Ohne Dich”, но поне не е “Fruhlung in Paris”.

Цялостно, “Rammstein” е трофейната зала на немската шесторка, където можете да чуете всичко най-добро, постигнато от нея през годините. Отличен албум за евентуално сбогуване, но дано съм лош пророк.