Pop Evil изгряха точно в края на последната вълна на пост грънджа. Американците бяха в своя творчески пик именно между 2011-а и 2013-а година. Когато те издадоха най-силните си албуми – “War of Angels” и “Onyx” – някои от големите имена в жанра се мъчеха да запазят наследството си (Shinedown, Alter Bridge, Three Days Grace); други копаеха творческото дъно (Nickelback); а трети пък просто бяха решили да не присъстват на сцената (Breaking Benjamin). Цялото това пренареждане даде тласък на Pop Evil и те, макар и да не успяха да станат звезди от величината на гореспоменатите групи, издадоха немалко качествена музика.
От онези години обаче мина доста време. Днес пост грънджът почти не съществува, а групите от този стил се разпиляха – едни олекотиха звука, други станаха по-тежки. Pop Evil обаче отказаха да приемат само една от тези характеристики. Те също преживяха творчески спад с “Up” (2015), чиято електронна спейс/поп-рок насоченост не се хареса на феновете. Последва го едноименното издание от 2018-а – в него групата се опита да бъде на две места по едно и също време и това донякъде помогна, но и точно заради разногледието си, “Pop Evil” не успя да се доближи нито до “War of Angels” (2011), нито до “Onyx” (2013).
При “Versatile” ситуацията не е кой знае колко по-различна. И тук групата отказва да заяви точна позиция и като че ли се опитва да се движи в няколко посоки едновременно. Но въпреки това албумът е сериозна крачка напред, а зад откачената обложка се крият някои от най-добрите песни на Pop Evil изобщо.
Обещаващото начало е поставено от енергичната ню метъл заявка “Let The Chaos Reign”. Следва я не по-малко тежката, но в същото време далеч по-мелодична “Set Me Free”, чийто припев сякаш е писан не за Pop Evil, а за Killswitch Engage. Сингълът “Breathe Again” се нарежда под номер три в списъка и впечатлява с метълкор стилистика на рифовете, страхотно пеене от Leigh Kakaty, модерни клавири и електроника, както и готини и направени с вкус софтуерни заигравки с pitch correction-а в студиото.
След това обаче удряме на камък. Ако си фен на Imagine Dragons, “Work” може и да ти хареса, но ако не си фен – skip. Ситуацията след това не се подобрява. “Inferno” има някакъв потенциал, който обаче е тотално убит от скуката. Същото важи и за досадната “Raise Your Flags”. “Stronger (The Time Is Now)” се опитва неуспешно да вкара малко повече живот в тази част на албума, а “Human Nature”, макар и да залага на мелодичен припев, също не успява да се класира сред фаворитите в изданието.
И тъкмо когато се чудиш има ли смисъл да слушаш повече, “Survivor” внася лека свежест. Вероятно това ще е поп-рок сингълът на “Versatile”. Четири минути по-късно нещата сериозно започват да загрубяват. “Worst in Me” и “Same Blood” влизат със сурови рифове и изненадващо връщат тежестта, която наложиха първите три песни, а “Fire Inside” закрива подобаващо, препращайки ни към най-добрите години на Pop Evil.
“Versatile” отговаря на името си. Няма как да очакваме американска мейнстрийм рок група да издаде шедьовър през 2021-ва, но факт е, че повечето песни в записа са добри. Това е голям плюс за такава банда. “Versatile” е по-добър от предните два албума на Pop Evil, а новините за феновете са добри.
