Не са много българските групи, които са свирили на фестивали от ранга на Wacken и Dynamo. Не са и много тези с над 15-годишна история, пет студийни албума и записи за френски и немски лейбъли. Четейки тази биография, сигурно бихте си казали: “Тези са много добри, няма как да си случаен и да стигнеш това ниво.” Е, явно има ли желание, има и начин.
Да започнем музикалния анализ с малкото позитивни неща, които може да чуете в “WWII: Memories for the Future”. Ритъм китарите са много добри! С просто ухо се разбира, че не са използвани процесори, а така наречените в китарджийските среди “камиончета”. Дигиталното звучене в китарните партии отсъства, но пък за сметка на това имаме редени барабани – проблем, за който по-късно ще говорим. Бас китарата също трябва да бъде отличена – макар да не изпъква с отделни линии, тя много добре следва двете китари. Дотук добре, но...
Най-голямата слабост на Rampart са вокалите. С риск да звуча като краен сексист или отявлен антифеминист, жените, които могат да се справят прилично в този жанр, се броят на пръстите на левия ми крак. Мария Диез определено не е една от тях. Личи си желанието, с което се опитва да имитира звукоизвличането на Bruce Dickinson от Iron Maiden, но крайният резултат е незадоволителен – фалшива в ниския диапазон и много несигурна във високия. Другият огромен проблем, който кара “Меmories for the future” да звучи толкова зле, са барабаните. Нека оставим настрани факта, че те са програмирани на компютър – явно това е някаква нова извратена тенденция, която дори големи музиканти прилагат в записите си. Не това в случая е най-важното. Отчетливото бягане от темпото ни кара да си задаваме много въпроси: дали пък барабаните са записани вярно, а китарите са записани без метроном и се е получило това голямо разминаване? Дали пък не е точно обратното? Няма как да сме категорични без да сме присъствали в студиото по време на записите.
В композиционно отношение “Memories for the future” също не блести. По-голямата част от песните са вариации по Iron Maiden от периода 1983 – 1992, или иначе казано, първия период на Bruce Dickinson в бандата. Някои от парчетата, като например третото “Entropy of Mind”, са с по-трашърско звучене и леко напомнят на Testament или Еxodus, но с фронт дама. С две думи, нищо ново и различно, което да те накара да си пуснеш Rampart отново.
Изводът, който можем да заключим, е, че когато свириш нещо, измислено преди 40 години, добавиш му фалшив женски вокал с лош акцент и потресаващо слаба ударна секция, няма как да очакваш хубаво ревю.
