За разлика от много свои колеги във фолк метъла, които с годините започнаха да се изчерпват и повтарят, Månegarm и до момента успяват да останат актуални. Малко са случаите, в които шведите са издавали компромисни творби, а дори и в тези моменти винаги са имали какво да покажат. Това умело съчетаване на агресивен северняшки блек метъл с мелодични и неравноделни фолклорни постройки не е присъщо за всеки музикант, а когато към звуковата картина добавиш и разнообразните вокални техники, с които си служи Erik Grawsiö, получаваш музициране на завидно високо ниво. Няма да е пресилено твърдението, че талантливият фронтмен е и един от фундаментите, правещи Månegarm толкова интересна група.
Юбилейният десети албум на шведите звучи и изглежда така, сякаш е записван с идеята да се превърне в едно от изданията, които винаги посочваш, когато някой незапознат с жанра ти поиска съвет откъде да започне. Ако си направиш списък с белезите, които носи перфектният фолк метъл албум, напълно вероятно е да сложиш отметка на почти всеки един от тях. Вдъхновенията от скандинавските фолклор/митология са налице, а също и героичната обложка. Музикалното въздействие на титани като Bathory и Falkenbach е очевидно дотолкова, че слушателят да изпита удоволствие от факта, че се отдава заслуженото уважение пред величията, изковали основите на жанра.
Композиционното разнообразие е ключов елемент. “Ynglingaättens Öde” редува песните по такъв начин, че просто няма как да ти доскучае. Тук има всичко: от суровост, граничеща на места със звученето на паган/блек бандите, през окриляващата мелодичност на пауър/фолк метъла, до меланхолична баладичност. Композицията, обединяваща по превъзходен начин всичките тези стилистики, е “Freyrs blod”. Всъщност тя изобщо не се усеща като десетминутната пиеса, каквато е в действителност. Ако не гледаш траклиста, докато слушаш албума, едва ли ще разбереш, че парчето е двойно по-дълго от останалите. За да успееш да постигнеш подобен ефект, най-малкото трябва да си много добър композитор.
За да е купонът на ниво, от Månegarm ни позволяват да се поглезим и с учебникарски приповдигнатата “Stridsgalten”, където освен страхотния глас на фронтмена Erik Grawsiö, слушаме и гост-вокали от Robse Dahn (Equilibrium) и Jonne Järvelä (Korpiklaani). А в закриващата акустична балада “Hågkomst av ett liv” чуваме красивото пеене на Ellinor Voidefors, която не за пръв път се включва в песен на групата. И като говорим за гостуващи музиканти, няма как да не отбележим меланхоличния сингъл “En snara av guld”, където Grawsiö си партнира със собствената си дъщеря – Lea Grawsiö Lindström. Това е и най-емоционалното произведение в албума. Вокалните хармонии са изпети с леко намигване към нидерландските колеги от Heidevolk, а струнната секция и солиращият бас под бавно свирещите китари допринасят по неповторим начин към атмосферата на записа.
Трябва да споменем и “Ulvhjärtat”, чийто припев автоматично я превръща в една от най-добрите песни на Månegarm изобщо. “Auns söner” пък е сякаш извадена от златната епоха на Втората вълна на норвежкия блек. Изобщо няма да ти е трудно да си я представиш в някой албум на Darkthrone. Без припева, разбира се.
“Ynglingaättens Öde” е забележителен труд, с който Månegarm затвърждават позицията си на лидери и обединители на стария и модерния фолк метъл. Впечатляващо е, че имаме възможността да наблюдаваме как десет албума след началото шведското трио продължава да се развива, да надгражда творчеството си и да продължава да се придържа към традициите на жанра, но по оригинален начин. Månegarm вече са доказани авторитети и докато продължават да пишат музика с такова качество, няма нужда да се притесняваме за бъдещето на фолк метъла.
