Обстановката, в която ни се наложи да живеем през последните две години, се отрази неблагоприятно на редица музиканти. Очевидно Arch Enemy се оказаха сред най-засегнатите, предвид интернационалния характер на състава им. Ситуацията става още по-интересна, като вземеш предвид и вече старомодния за новите поколения афинитет на Michael Amott към класическото групарство. Китаристът на няколко пъти в последно време спомена, че световната изолация се е отразила изключително негативно на Arch Enemy. Очевидно е – никога преди групата не е правила толкова дълга пауза между изданията си.
Но колкото и да се бие в гърдите, че е от старата школа, Amott съвсем не е за подценяване. Вярно, Arch Enemy този път се забавиха повече от обичайното, но и се възползваха максимално от този форсмажор. “Deceivers” е най-силно промотираният албум не само за групата, а вероятно и за целокупната метъл сцена. Първият сингъл, “Deceiver, Deceiver”, беше представен преди почти една година. Последваха го още четири видеоклипа, а два дни след излизането на албума се появи и пети. Пет сингъла от общо 11 песни – кое му е старомодното на това?
Самият дългосвирещ запис е красноречиво доказателство, че толкова много талант, събран на едно място, няма как да сгреши. И поне до момента Arch Enemy не са показвали сериозна слабост, а не е като да не са имали възможност. В “Deceivers” петимата музиканти дават всичко, на което са способни. Дори Alissa White-Gluz, която през годините получаваше не особено заслужени критики от най-сериозната фенбаза на групата, тук звучи по-внушително от всякога. Да, ясно е, че канадката няма как магически да придобие плътния и злокобен тембър на емблематичната Angela Gossow, но вокалите ѝ в този албум са просто феноменални. Тук включваме и чистото ѝ пеене, което рядко имаме удоволствието да слушаме, затова пък всеки път е впечатляващо.
“Deceivers” не се отклонява особено от звука, който групата представи през 2017-а с “Will to Power”. Идеята на Arch Enemy от известно време насам е да правят максимално опростени структурно парчета с все по-мелодични пасажи и стадионна приповдигнатост. Добавяме и нестихващото влечение на Michel Amott към класическия рок, което с всяко следващо издание става все по-осезаемо. И колкото и фундаментално оксиморонни да ни се струват рокът и дет метълът, шведът упорито и успешно ни убеждава в противното. “In the Eye of the Storm” е перфектният пример за това – рокаджийският основен риф от куплетите плавно преминава в гьотеборгски мелодет на припевите, а между двете ненатрапчиво се прокрадва соло, сякаш изсвирено от пръстите на Slash. По подобен начин пък в “House of Mirrors” се съчетават пауър и дет метъл. По същия начин, само че с разменени позиции, е изградена “The Watcher”. Интересен, но въпросително доколко успешен, е експериментът в “One Last Time”, която е изградена върху мажорен риф, който лесно може да влезе в песен на Dream Theater.
Мелодичният дет метъл, който Arch Enemy правят днес, със сигурност е концентриран повече върху мелодичната, отколкото върху дет частта. Това обаче не пречи на “Deceivers” да чупи вратове, когато е необходимо. Усещанията за красота и първичност не си противоречат, а дори обратното – тук се допълват и стоят естествено едно до друго. Arch Enemy продължават да са сред най-важните знаменосци на съвременния метъл, а съдейки по качеството на новия албум, нищо чудно хегемонията им тепърва да започва.
