Тази година Marduk издадоха петнайсетия (!!!) си албум. И това е първият път от средата на 90-те насам, в който шведите решават да си вземат малко почивка. Пет години е разстоянието между “Memento Mori” и “Viktoria” (2018) – най-дългия период на мълчание от тази група. Но всъщност липсваха ли те изобщо на някого? Ясно е, че Marduk са меко казано противоречиво име и ако някой реши да си търси причина да не ги харесва, хич няма да му е трудно да си намери такава. Като се почне от обвиненията в нацизъм и се стигне до обвиненията в посредственост и еднотипност. Абе обвинения да търсиш…

Обаче това последното изобщо не е вярно. През годините Marduk са показвали няколко различни свои лица. Не всичко започва и не всичко свършва с “Panzer Division Marduk” (1999), който, между другото, е също толкова поляризиращо издание, колкото е и репутацията на създателите му.

Но да караме направо. Зад иначе адски скучното си заглавие, “Memento Mori” е албум, който без проблем се нарежда сред блек изданията за годината, а Marduk ще спорят с Immortal за короната (ако битката е само сред класиците, разбира се). Защото старите кучета още са в играта и сякаш от 90-те насам нищо не се е променило. Marduk свирят бързо, агресивно и жестоко, както само те могат.

Да, критиките, че не са мръднали от Panzer-а насам, ще ги има и тук, но, както винаги, те ще продължават да са безпочвени. Нормално е и даже е много хубаво, че шведите са съхранили суровата агресия отпреди 20 години. Но “Memento Mori” дава много повече от това. В него, освен касапница и скорост, ще чуеш мелодичните похвати, които групата ползва още от първите си години с “Those of the Unlight” (1993) и които продължи да развива във времето чак до “Frontschwein” (2015). От новите парчета “Charlatan”, “Red Tree of Blood” и “Coffin Carol” са красноречиво доказателство за тези твърдения. А ако втората част на “Coffin Carol” не те накара да станеш на крака, значи наистина не слушаш правилната група.

Друго, което “Memento Mori” ни показва отново, е експерименталната страна на музикантите, позната ни от “Rom 5:12” (2007) и “Wormwood” (2009). По-бавно темпо от стандартното за състава, епично-злокобна атмосфера, дълги интродукции с оркестрации, че и дори електроника – много недооценена част от творческия имидж на Marduk. Откриващият едноименен опус загатва успешно за някои от споменатите елементи, но те истински се усещат в “Shovel Beats Sceptre” и титаничния епилог “As We Are”. Няма да е пресилено твърдението, че това са и две от най-силните песни на Marduk въобще.

Най-хубавото качество на “Memento Mori” е, че не омръзва. Това се дължи най-вече на правилната преценка на групата кога да сложи точката. Не можем, а и не трябва да очакваме от шведите да ни забавляват с подобна музика прекалено дълго време. Затова и 41 минути се оказват перфектната дължина за албум от такъв тип.

Заслужаваше си чакането. Marduk са по-силни от всякога.