Наскоро се навършиха 30 години от смъртта на Kurt Cobain – дата, която много меломани определиха за “деня, в който грънджа умря”. Разбира се, няма как да приемем буквално това твърдение, защото през същата 94-та Soundgarden записват легендарния си “Superunknown”, a две години по-късно се появява друга класика – “Blow Up the Outside World”. През 1995-а Alice In Chains и Foo Fighters издават едноименните си албуми, превърнали ги в звезди от световна величина, но като цяло след този злокобен 5-и април сиатълският саунд отстъпи позициите си на ню метъл течението.

Според мнозина главният проблем на Pearl Jam през последните десетилетия бе липсата на наркотици в композиционния им процес. Eddie Vedder и компания звучаха вяло и монотонно, нямаше нищо запомнящо се в парчетата им и сякаш се опитваха да се преборят с абстиненцията, записвайки някакви неща, които и братовчедите им трудно биха могли да си затананикат месец след като са се появили на пазара. Е, макар наистина упадъкът на сиатълците да съвпадна с борбата им срещу техните собствени демони, като че ли разковничето на проблема им се криеше другаде – в продуцентската позиция. Andrew Watt е едно от най-популярните имена в музикалните среди за последните 15 години. Макар и роден през 1990-а – годината, в която Jeff Ament и Stone Gossard създават Pearl Jam – Watt вече е продуцирал албуми на имена като Ozzy Osbourne и Rolling Stones, a опитът му се разгръща и в други жанрове, като работата му с Post Malone, Justin Bieber и Miley Cyrus предизвикват фурор в световен мащаб. През 2022-ра, освен че е избран за продуцент на годината, записва китарите в соловия проект на Eddie Veder и някъде там се случва връзката между него и останалите членове на славната в миналото банда.

Да сравним “Dark Matter” с “Ten” би било грънджохулство, но спокойно можем да заключим, че това е най-дoбрият албум на Pearl Jam след издадения през 1993-та година “Vs”. Eddie Vedder е в най-силната си форма от десетилетия, Mike McCready явно си е припомнил как се пишат качествени рифове, а Маtt Cameron звучи толкова енергично, все едно току що е завършил работата си по “Badmotorfinger”. Класическата комбинация между мелодични мажорни рифове и мрачни текстове отново е на лице, което в случая на Pearl Jam e сигурен знак за успех. С просто ухо се долавя завръщането към корените, което пък няма как да не се хареса на всеки фен, израснал с музиката на сиатълския квинтет. Още от първите акорди на откриващата “Scared of Fear” до последните такива на “Setting sun”, тавата върви в едно русло и трудно биха могли да бъдат отправени забележки както към композициите, така и към цялостния саунд. Безспорен любимец на феновете се превърна парчето “Waiting for Stevie”, което, освен типичното 90-арско звучене, носи със себе си и интересна история: пред популярният водещ Howard Stern, Eddie Vedder бе споделил, че докато с Andrew Watt е чакал Stevie Wonder в студиото си, за да запише хармониката за една от песните в соловия му албум “Earthling”, идеята им спонтанно се е зародила.

Pearl Jam са на прав път! След много години на творческа констипация, гарнирана с ненужни екологични лозунги, Vedder, McCready, Gossard, Ament и Cameron се бяха превърнали в Bruce Springsteen на грънджа... Днес, макар и да не получаваме новия “Alive” или “Black”, имаме причини да гледаме позитивно към това и следващите издания на легендарните сиатълци.