Darkthrone са много добри в това да са противоречиви. Когато усетят, че започват да стават твърде удобни, Fenriz и Nocturno Culto задължително сменят стратегията. Затова пък ако преценят, че са на прав път, дълбаят до последно. Нещо подобно наблюдаваме при тях в последно време с цялата тази практика от тип „абе дай да свирим, пък каквото стане“. Няма по-добър начин да поддържаш статут на ъндърграунд легенда от този на Darkthrone. Етапите на развитие, през които норвежкото дуо е минало, са много и всеки би могъл да посочи един от тях, който счита за любим, но без значение дали свирят блек метъл, пънк, хеви или дуум, Darkthrone винаги създават разнопосочни мнения, без да изневеряват на себе си. В това отношение “It Beckons Us All…” не прави изключение.
Новият запис не е някакво жанрово преоткриване. Той продължава в посоката на последните няколко издания на бандата – масивен винтидж звук и минималистично композиране. Двамата музиканти са възприели за своя мисия да ни убедят, че в метъла не трябва да се следват тенденции. Fenriz и Nocturno живеят в свой си свят и изобщо не им пука за модерните проявления в изкуството. Именно заради това днес отново получаваме олдскуул албум в най-автентичен вид.
Дори и да не успява да подобри силния “Old Star” (2019), със сигурност при съпоставка с “Astral Fortress” везните ще се наклонят в полза за “It Beckons Us All…”. Записът изобилства от интересни рифове и разнообразни вокали (Fenriz решава да пропее отново). Стандартната за Darkthrone сурова продукция радва ухото, както обикновено. Макар да е традиционно за настоящата ера на бандата песните да преобладават в умерено темпо, тук се долавят редица дуумаджийски забавяния и NWOBHM забързвания. Влиянията на легендарните Celtic Frost и Bathory са налице, но тук се усещат вдъхновения и от пионери в дуум метъла като Trouble, Saint Vitus и Candlemass. Обаче най-интересното е, че на места се стига чак до класически примери като Iron Maiden.
Изданието е пълно със силни моменти – като се започне с атмосферичната интродукция в “Howling Primitive Colonies”, мине се през набиващия се в главата основен риф на “Eon 3” и засечките във втората половина на “Black Dawn Affiliation” (заедно с вокалите накрая), и се приключи с внушителния финал “The Lone Pines of the Lost Planet”, който едновременно звучи и не звучи като парче на Metallica. Заслужават да бъдат споменати и инструменталът “And In That Moment I Knew The Answer”, който може би трябваше да бъде развит в цяла песен, “The Heavy Hand” и по-енергичната “The Bird People of Nordland”. Всяка композиция си има поне по един мотив, който да те накара да си я пуснеш още веднъж.
В крайна сметка мненията са безсмислени, защото Fenriz и Nocturno пет пари не дават за тях. Дали ни харесва новият Darkthrone или не, за музикантите няма никакво значение и в случая това е самата истина. Те свирят единствено това, което им допада на тях. Затова и по-горе беше спомената думата „автентичност“. Освен ако наистина не задълбаеш в много дълбокия ъндърграунд, едва ли ще откриеш по-автентично изкуство от Darkthrone. Докато Fenriz и Nocturno продължават с тези си възприятия, всеки техен нов албум ще поражда интерес.
