Пристига някакво промо и на него пише “препоръчано за фенове на Dream Theater (!), Parkway Drive (?!) и Trivium (!!!)”. “Емаси бабата”, казвам си аз, “тия са ме уцелили напълно!” и по пътя към метафоричната уредба (която нямам), с намерението да пусна диска, който не са ми пратили, моят супер-нагънат мозък ражда следната гениална мисъл: “Чакай, ве, такава смеска е невъзможна.”

Внезапно реалността около ми се видоизменя и се оказвам в студиото на “Стани богат”, но от алтернативна вселена, в която въпросите имат само по три възможни отговора, защото не можах да измисля четвърти, който да служи на наратива ми. Ники Билалов проговаря:

“Каква е основната предпоставка за това един модерен метъл албум да бъде зле възприет, още преди да бъде чут?”

А) Копирайтърът не е работил много в метъл сферата (или просто е некадърник).
В) Групата няма представа как да опише стила си.
С) Цялостно кофти маркетинг.

Михаил Кънчев ме гледа, и аз го гледам, и се гледаме. “Помощ от публиката”, казвам аз. Та, по тоя повод:

Dendera са група, която твори от 2007-ма година, но ако трябва да съдим по “Mask of Lies”, насрочен за 2024-та, нещата не звучат баш така. Не че искам да критикувам британягите, ама ги съветвам да го приемат като обратна връзка: не можеш да поставяш високи очаквания и после изпълнението да е хипер-далеч от обещаното.

Та, зле ли звучат, питаш ме, Саше? Не, не звучат зле. Но не звучат и като Dream Theater, камо ли да имат нещо общо с Parkway Drive. Видимо, поне на двама от тях, Trivium е любима група. Но според мен си падат повече по ламерските парчета на последните, като в бонус не мисля, че разбират защо са такива, каквито са. Ениуей!

Майтапът настрана – каза той с надеждата да смекчи остротата на хумора си с още хумор – усеща се, че има заряд и хъс, и някакъв опит. Проблемът със звука е основно в две насоки: композициите са скучни и има какво да се желае от обработката на записа.

Парчетата на моменти звучат готино. Не звучат като песни, които никога през живота си не съм чувал, но звучат приятно. Проблемът е, че всеки втори сегмент мога да опиша единствено като “пълнеж”, ама не като вкусния в бисквити “Мираж”. Не е зле изпълнен, но пък и не допринася с нищо за композицията.

Траковете тук често те оставят с едно такова чувство, сякаш някой е имал яка идея за сегмент и е бил толкова развълнуван да го запише, че в бързината си не е обърнал внимание на нищо друго.

Хубаво тогава, какво ѝ е на обработката? Ами, ще ви кажа: няма високи честоти. На моменти те се опитват да ги има, но някой виртуален каубой, галопиращ из записите, веднага ги хваща с ласо и ги дърпа надолу. Пъстрота на звука? Какво е това? Нужно ли е въобще на модерната музика?

В най-прекия текст, на който съм способен: “Mask of Lies” звучи като по-тежка версия на модерните Serenity, които отдавна спряха да се опитват да са оригинални. И колкото и да ми се ще да съм възпитан и да кажа “АмА тОвА нЕ е НеЩо ЛоШо”, не мога. Лошо е.

Лошо е, че чух шест трака по три пъти и запомних само интрото на първия. Лошо е, че ми ставаше скучно, докато върви тежка музика. И е лошо, че се опитвам да кажа нещо хубаво от един час.

Та, връщаме се в студиото. Вие сте публиката, кажете ми вие: кой е верният отговор?

И само на мен ли ми се струва, че ако групата беше казала: “Много ни кефят тия три банди и се постарахме, доколкото можем, да създадем някакъв уникален звук, базиран на това. Дано ви хареса!”, щеше да е много по-готино и уважително?

А, чакай, имало все пак. Ок:

D) Липса на искреност спрямо аудиторията.

Направо маркирам и играем, оставете.