Има артисти, които са големи, и горе-долу т’ва е. Те се появяват, даряват на света едно културно наследство и камара иновации, а после векове наред такива тапири като нас се чудят аджеба как на български трябва да се обясни защо тиквите трябва да ги разбиваме.

Каквото и да си говорим, странно е да трябва да коментираш състави като The Smashing Pumpkins. От една страна, Саше, трябва да си адски прост, за да не ги уважаваш. От друга, ако някой каже за тях “тия отчаяно се опитват да останат релевантни”, няма да е супер лесно да се обори, предвид разните странни техно-вмешателства и скибиди-трап чинелчета в последните няколко издания.

Затова съм адски щастлив, че мога да ви споделя следните две неща:

• Никога повече не искам да се опитвам да произнасям “Aghori Mhori Mei”, каквото и да означава това.
• Същото това не е албум, а градина.

Понякога има траклисти, които искат време, и ако им го предоставиш, ти дават гледки и изживявания. Такива парчета се пишат от хора, които знаят не само как музиката вибрира, но и как тя оживява и после успява да изживее един мимолетен живот от 3-6 минути във времена, ритми, мелодии и хрумки.

Всяка песен в траклиста на този албум с неизречимото име е цвят и макар повечето да не си приличат много, някак си всичките са боднати на същия храст. Същият инатливо отстоява фронта някъде между грънджа и тежкия рок. И е безспорно най-тежкият, истински суров материал, който Тикворазбивачите са ни давали в скоро време.

Ся. Има ли вътре хитове от ранга на ония три парчета, дето всеки знае? По-скоро не. Ама пък и не мисля, че е типа албум, който въобще е тръгнал да постига такива върхове. Слушаш го. Харесва ти. Дава ти нещо, но ти е трудно да го сложиш в думи, затова ползваш метафори. После го пускаш пак. Че то на мен това си ми звучи като оферта.

Усмивките се крият в детайлите. Едно красиво уплътняване тук, малко леки вокали там, креативни украшения тук и ей на: 50 минути висококачествена, креативна музика. А откъм качество: категорично The Smashing Pumpkins не са звучали толкова добре никога досега.

Е, има място за кусури: верно, Billy е във втората половина на своите горди петдесет, ама това не го прави мумия. В някои тракове, работата му е просто несравнима, нито с миналото, нито със статуквото. Ама това е само една от безбройните питанки, с които такова издание може да ви остави.

Най-вече: трябваше ли един от най-добрите албуми на тия легенди да се казва така предизвикателно? Преди да започнем цяла вечност да се чудим, нека първо се насладим на феномена.