Всеки нов албум на Ad Infinitum те кара да оценяваш повече дебюта им. Още при излизането си “Chapter I: Monarchy” (2020) беше оценен като силен запис, а очакванията за музикалното бъдеще на създателите му бяха повече от обещаващи. За съжаление, веднага след това квартетът направи крачка назад със средняшкия “Chapter II: Legacy” (2022), а с третата част от поредицата, “Chapter III: Downfall” (2023), започна вече сериозно да се лута между посредствен симфоничен метъл и опити за копиране на Amaranthe. Сякаш две различни групи са писали първия и третия албум. Въпреки комерсиалния успех, породен най-вече от силния гръб на Napalm Records и всеобхватната и изявяваща се къде ли не Melissa Bonny, качеството при Ad Infinitum пострада сериозно. Това никой не може да отрече.
С “Abyss” групата официално се сбогува със симфоничното си минало и прегръща модерното си бъдеще. В новия албум се усеща повече влиянието на Architects отколкото на Kamelot и това говори достатъчно за посоката на развитие. Ситуацията все още не е перфектна. Първата половина, къде злощастно, къде не чак толкова, тръгва оттам, където приключва “Chapter III: Downfall”. Част от песните, макар и технично изсвирени, с кристална продукция и безспорно впечатляващи вокали, нямат душа и са лесно забравими. Слушат се лесно и неусетно, минават и заминават. Едното изключение е откриващата “My Halo” заради доброто съчетание на певческа поп орнаментика с тежък инструментал. Другото е рифът а ла “Doomsday” във “Follow Me Down” – сериозен жокер по темата с гореспоменатите Architects.
По-интересните неща започват да се случват от шестото парче нататък. “Surrender” е може би най-силната композиция в изданието. Поп куплетите контрастират страхотно с бруталния брейкдаун, който по-натам се трансформира успешно в мелодичен припев. Строфата “We are a bunch of fucking animals” е втори жокер по темата с Architects.
“Anthem for the Broken” показва как може да се постигне много със структурно просто, но категорично от гледна точка на хармонията композиционно изграждане, съчетано с майсторско вокално изпълнение. Тук Melissa Bonny прави завидно добри прескачания от регистър в регистър, които се отразяват и на приятното звучене на песента. На други места в записа фронтдамата отново прибягва до подобна техника, доброто владеене на която само по себе си е достойно за възхищение, но специално в “Anthem for the Broken” тя носи особено силен емоционален заряд, тъй като е фундаментална част от кулминацията в припева. Подобна песен е закриващата “Dead End”, също конкурираща се за едно от топ-парчетата в албума.
“Abyss” е по-добър от последния труд на Amaranthe. Това твърдение може и да е гръмко, но всъщност не прави кой знае каква услуга на Ad Infinitum, предвид творческата криза на шведските им колеги в последно време. Записът надгражда далеч по-успешно опитите за експериментиране от “Chapter III: Downfall” и вероятно тепърва бандата ще върви нагоре в това си ново амплоа. Вероятно от комерсиална гледна точка Ad Infinitum ще продължат да вървят нагоре и през 2024-та, но творчески квартетът може и трябва да покаже повече, за да застане достойно там, където има огромен потенциал да бъде – на върха на европейската метъл сцена.
