Sonic Syndicate е име, превърнато в бреме – радикална промяна, предвид предишния им статут като един от най-здравите стълбове, на които бе опрян шведският мелодет. През 2010-а година в групата настана раздор – Roger и Richard Sjunnesson, по една или друга причина, поеха по свой път. В тях, според много от феновете, се криеше най-ярката искра на Sonic Syndicate. Ясно беше, че братята без работа няма да останат, а междувременно съставът имаше спешна нужда от нови членове. На голямото име се отзоваваха нов продуцент, нов вокалист и нов стил, които оставиха феновете и критиците да си задават само един въпрос: “Защо не си сменихте и името?”

Първият албум, издаден от “Новите Sonic”, както ги наричаме по нашенски - “We Rule The Night” - беше приет със смесени чувства и преувеличени реакции. Групата вече не свиреше мелодет, а мелодичен модерен метъл. Ако трябва да бъдем честни, “We Rule The Night” не беше слаб, но беше различен албум, който нямаше място в репертоара на Sonic Syndicate. Защо не си смениха името обаче, никой не каза.

Като че ли не беше достатъчно това, ами и откъсналите се от колектива братя Sjunnesson се завърнаха на мелодет сцената само година по-късно с новия си проект The Unguided и обещаващия дебют “Hell Frost”, показващ, че изобщо не смятат да преотстъпват звученето си на никого. Тогава пък критици и фенове с право попитаха The Unguided защо изобщо се казват така.

От цялата сложна бъркотия накрая става ясно, че сегашните Sonic Syndicate са група, която сама се постави в много неблагоприятно положение – от една страна трябва да се доказва пред стари фенове, защото творбите им са осъдени да се сравняват със “Старите Sonic”, а от отсрещния фронт The Unguided принуждават Sonic Syndicate да променят съвсем стила си, докато сравнението между тези два лагера да остава почти неизбежно.

Налице имаме това – новият едноименен албум на бандата – стъпка, която е добре предприета. Стъпка, с която квартетът цели да затвърди присъствието си и новото си звучене. Sonic Syndicate далеч не са за пренебрегване – в тях има талант и хъс – нещо, което наистина показват в музиката си. Но тази творба остава като парче от чужд пъзел, което няма място в кутията с надпис Sonic Syndicate.

Откриващата песен “Day of the Dead” разпалва слушателя със своята ритмичност и с припев, който би предизвикал много пеене в концертна зала – обнадеждаващо и силно начало за записа. За съжаление още следващата “Black Hole Halo” звучи неоригинално, като единствената интересна част в нея е един бридж. Тук ясно проличава конструкцията, която ще се чуе още почти седем пъти в идните минути. “Long Road Home” не е изключение и навява стария дух на групата, или поне до момента, в който не зазвучи припевът, който тотално може да опише новите Sonic Syndicate – много показателен трак относно вътрешния конфликт на този албум, а именно – рязката граница между тежки куплети и мелодични припеви, и тяхната ритмика. “My Revenge” сграбчва слушателите с мощното си начало, а после малко отпуска точно заради припева, но остава като добро парче, което сякаш подготвя слушателя за “Before You Finally Break” – още по-силно интро и правилна динамика подтикват заключението, че това е най-доброто попадение в тавата. Следва баладичната “Catching Fire”, тежаща в излишък с безинтересната си композиция, която сме чули вече в сто други (не задължително метъл) издания. “Unbreakable” пък е трак, който напомня на ранните 30 Seconds To Mars по звучене – нелош опит, но не е свежестта, която групата търси. За щастие, после чуваме “It Takes Me” – едно по-здраво парче, което също напомня на старите Sonic Syndicate, но независимо от това, завръщащият се не пак, а отново, твърде мелодичен припев само му вреди. “See What I See” също можеше да бъде похвалена, само ако нямаше (пак) твърде лигавия си припев. Началото на “So Addicted” пък е почти “Burn This City” от предходния им опус, а след това звучи подобно (и тематично подхожда) на парче, което би намерило място в албум на Bullet For My Valentine; иронично е сред по-интересните песни тук. За завършек е оставена “The Flame That Changed The World” – приятна песен, която не тежи толкова, колкото другите, само заради проявеното в себе си постоянство.

И това е то - един албум, който можете да изслушате на един дъх и да се питате на места дали не слушате едни и същи песни, ако не заспите от спокойствието, че плавате в познати води. Албум, който доказва, че музика, която е компетентно изсвирена и притежава чист и ясен звук, не значи нищо, ако има повторения и вътрешни неразбирателства. Или поне така ще звучи на всеки, който някога е слушал истинските Sonic Syndicate. Групата със сигурност не би била по-добра без чистите вокали на Nathan James Biggs, но ролята му трябва да бъде съобразена с нивото на динамика по правилния начин, а не само отгоре-отгоре, чрез просто по-бавни от всичко останало припеви – дори да не разбираш от музика, това просто не звучи правилно. Отвъд проблема, припевите стоят еднакво, но си личи, че тази грешка не е идва от Nathan или гласа му, а от толкова отчаяния опит на групата за затвърждаване на някакъв стил, който е различен от чутото до момента от Sonic Syndicate – ново и старо, но този стил не е “нов“ или “свеж“ в света на музиката, а един отъпкан до смърт път, по който минава всяка нова група.           

Сравненията между Sonic Syndicate и The Unguided могат да се избегнат. Трудно, но е възможно. Сравненията между стар и нов Sonic Syndicate обаче не могат. Тази група – новата група – винаги ще трябва да догонва старата слава, а това засега изглежда невъзможно, особено предвид факта, че този албум не надгражда върху това, което чухме в “We Rule The Night” – един много по-разнообразен и силен труд, който, макар и твърде поп-ориентиран, беше мелодичен по подходящия начин – без вътрешни конфликти и с постоянство. Тук вместо това виждаме повтарящи се конструкции и повтарящи се мелодии – има проблясъци, но липсва нещо. Или по-скоро е налице нещо, което няма място тук. Думите са сила, а думите Sonic Syndicate видимо поставят тази сила в грешните ръце. Най-доброто решение за тази банда в момента би било да си сменят името, за да си дадат още по-нов старт от това, защото този едноименен запис само може да изнерви феновете на истинския Sonic Syndicate – едно име, което е заслужило правото да изисква да бъде само и единствено в компетентни ръце.