Във времето, когато Decapitated показаха на света как се прави, Vader едва започваха да изпробват формулата, предопределила късните им албуми, докато Behemoth все още отказваха да вкарат малко въздух в музиката си. Времето има особен ход, но днес можеш да видиш как една банда играе на сигурно, друга нахлува в Билборд с кръв и светотатство, а третата просто остава себе си, преодолявайки загубата на цели двама души отново и отново. Триумфирайки над собствената си гибел с всеки следващ албум. 

За да бъдем съвършено искрени, това, което ги отличава, не се изчерпва само с воля и непреклонност. Повечето (сносни) тех-дет банди са най-добри, когато натискат газта до дупка. Decapitated не са. Едва ли е възможно да постигнеш този противоестествен, механичен звук, докато ковеш по 260 удара в минута... през по-голямата част от въпросната минута. Тъкмо това – студът и роботизирания до степен на обезчовечаване саунд – превърна поляците в една от институциите на съвременния дет метъл. Някой би обвинил музиката им в липса на душа, но също както струващия 776 434 927 долара (и 57 цента) компютър Епикак в крайна сметка се оказа способен на любов, така и далеч по-евтиният Декапикак притежава достатъчно голям емоционален капацитет, за да мрази както никой и нищо друго на този свят. И като казвам никой и нищо, имам предвид дори Glen Benton.

Разбира се, когато групата ти представлява седем тона електронни тръби, проводници и превключватели, монтирани в стоманени сандъци и включени в 110-волтова електромрежа, съществува напълно реалната опасност да те сбъркат с Meshuggah. Също както “Carnival is Forever”, в определени моменти “Blood Mantra” прихваща от синдрома на “Rational Gaze”. Отварящата “Exiled in Flesh” започва с демоничен риф – в олдскуул смисъла на понятието “демоничен” – и продължава съвършено по Decapitated-ски, без никаква следа от сянката на Fredrik Thordendal. Впоследствие обаче, секунди след последния удар на главозамайващата “The Blasphemous Psalm to the Dummy God Creation” идва “Veins”, а с нея се започва и така далновидно предвиденото от моя милост (предполагаемо и от негова немилост - Horologist) отклоняване на полската задругга(х) малко по на север и малко по на запад.

Заглавната песен моментално връща усещането за идентичност чрез непогрешим Decapitated риф, вълнуващата мелодичност на припева и някак естественото превключване към тежък, скоростен траш ритъм. После отново имаме Meshuggah (“Nest”), но това сякаш се оказва нещо като жертва в името на две от най-силните парчета на “Blood Mantra” – “Instinct” и “Blindness”. Първата е потенциален заместник на “Post (?) Organic” в сетлиста на Decapitated (не че “Post (?) Organic” някога ще бъде заменена), докато втората се придържа към един-единствен трайбъл мотив и психеделичните, вдъхновени от Neurosis импровизации на Vogg в рамките на седем изцеждащи минути, когато не си нито буден, нито заспал.

Казано накратко, Decapitated здраво са стъпили на позицията, която сами си извоюваха, но все още не се боят да експериментират по начини, непривични за повечето им колеги. Техничният дет метъл не е само скорост. Чуй пост-апокалипсиса “Moth Defect” и разбери какво е. Защото той е точно това – пост-апокалипсис. “Blood Mantra” е директна екскурзия до ада, а някои от нас тъкмо се върнаха оттам...