Затворете очи и се оставете Summoning да ви грабнат и понесат на крилете на собствената ви фантазия в едно изтънчено пътуване от кристално чиста емоция към сътворения от сър Толкин свят. Новото австрийско вълшебство носи името “Oath Bound” и успява да изтъче един приказен час от атмосферична поезия, сякаш изтръгната от душата на някое дете. Пет години затишие не са променили схващанията на групата, която продължава да твори своя уникален блек по вече утвърдилия се от “Minas Morgul” насам модел. Summoning изпридат една фина и меланхолична мрежа от красота, която не само че не може да се загрози от бавните и провлачени блек вокали или от разкривените китари, а тъкмо обратното – засилва се от тях. Отново доминираща роля играят клавирите. Те са до такава степен водещи, че изтикват всичко друго на заден план. Музиката е натрапващо се минималистична, с размазани граници и очертания и се лее подобно на поток. Сякаш за да затвърдят усещането за непреходност, песните са дълги близо по десет минути и разглеждат една и съща мелодия от всички страни, повтаряйки я леко променена или с различен съпровод. Барабаните са изцяло програмирани, а не изсвирени и носят предимно маршови отенъци, които разгледани самостоятелно може би биха могли да се нарекат войнствени, но поставени в композицията, засилват излъчваната от всичко меланхолия и тъга. И въпреки че остсъстват каквито и да е оркестрални намеци (освен използваната за първи път в албум на Summoning истинска флейта), творбата е пропита от епичност и, ако щете вярвайте, симфоничност. А и точно тази простота е главният източник на красотата, характерна за групата. И за капак, промяна няма дори в текстовата насока, която отново ни повежда към Толкиновата Средна Земя и използва дори езика на орките от Мордор за песента “Mirdautas Vras”. Лирическият гений на Protector и Silenius е очевиден, надали съм срещал толкова поетични и разкошни текстове в друга метъл банда. Песните по-скоро наподобяват художествена стихосбирка, отколкото стандартен текст на фентъзи група.

Албумът започва с маршовия ритъм, който може да се проследи из всички композиции. Откриващото “Bauglir” е традиционно кратък встъпителен инструментал, напомнящ звученето на бойни рогове в далечината и създава напрегнато и очаквателно усещане. Първото по-стабилно и сериозно парче е “Across the Streaming Tide”, което създава мрачна и тайнствена атмосфера, но и натъжава истински, носейки асоциации за смърт или нещо безвъзвратно изчезнало и загубено. Творбата бавно приема по-войнствени окраски с “Mirdautas Vras”. Парчето възпява живота на орките, родени във война и създадени от нея. Умело са вплетени различни звуци и ефекти – тракане на стомана, вой на бойни животни, настървени възгласи, които обрисуват един войнствен поход или очакването на самата битка. “Might and Glory” ни представя една истински пленителна комбинация от изящни мелодии, преливащи във внушителен хор, сякаш от древните владетели и крале, а и всъщност представлява възхвалява към тях. Втората част от албума е отчетливо блекаджийска, и въпреки че продължава да е силно мелодична, се отличава със стабилни и злобни вокали. Такива са и царственото “Menegroth”, и заканителното “Beleriand”. Ритмичното “Northward” е може би единственото парче от албума, в което доминират зловещите китари и жлъчните вокали и е преломната точка между амбиент и блек. Но истинският връх в албума е закриващото “Land of the Dead” – въплащение на чистата грация с ефирни, подобни на камбани кийборди. Парчето е наситено от емоции и чувства и човек не може да не се влюби в прекрасния припев, могъщия хор или пленителната основна мелодия. Това е може би единственото позитивно и оптимистично парче в целия албум, което въпреки това смразява най-вече с възвишеното си усещане, подобно на възпоменание.

Открит остава въпросът трябва ли да се заклейми групата за това, че вече повече от тринадесет години прави едно и също. Истината е, че Summoning сa явление в модерния метъл свят, което до този момент няма еквивалент и е пресечна точка за всички стилове със средновековна или блек основа. Сигурен съм, че всеки, който все още крие детето някъде дълбоко в себе си, ще прости на Summoning и повторенията, и измамното еднообразие и ще се надсмее над обвиненията за еднотипност и монотонност. “Oath Bound” е една чиста и благозвучна импресия, която истински ще затрогне всеки фен на Толкин, или поне всеки, който все още не е забравил да мечтае.