Порция свежа оригиналност се носи на талази от четвъртия албум на французите Manigance, които макар и да не прекрояват стандарти, успяват лесно да запълнят няколко широко зейнали стилови празнини. Например точно там, където силното хеви се сблъсква с мелодичния метъл в един доста балансиран резултат, без да е излишно агресивен или досадно емоционален. И наистина, френската шестица бавно и систематично обособи свое характерно звучене, което се превърна в тяхна запазена марка още от “Ange ou Demon” и което присъства неотменно и до сега, при все всички промени и развития в стила им. Не само заради упоритостта да пеят вече седем години на френски в един доминиращо англоезичен свят - амбиция, която отблъсква далеч повече почитатели, отколкото печели. И може би затова те все още не са намерили съвсем заслуженото си признание. Групата продължава точно от там, до където стигнаха Sortilege в края на 80-те – продължава, но не и копира. Подбрана и доразвита е есенцията от интелигентния хеви метъл на родните доайени, пречупена през призмата на новото хилядолетие, но и все още приятно първична. Сякаш нарочно е избегната всяка следа за помпозност – липсват взривяващи хорове или умишлено насечени партии с подчертан дълбок бас. Упорито са пропуснати и грандиозните оркестрации, а крайният ефект е съвсем естествен и запленяващ. Всичко това е направено със завидно майсторство, което не оставя стила им прекалено еднотипен, нито пък осеян с пропуски.

Албума открива традиционно Manigance-кото “Envahisseur”, следвано от изненадващо епичното заглавно парче – близо осемминутен адреналинов залп. Еднa от най-силните песни, “Prison Dorеe” продължава в средно темпо и с нахъсващи китарни рифове, само за да премине в необичайно забързаната втора част на албума – чист и неподправен пауър с пленителни барабанно-китарни канонади. Кулминационната част на албума донася “Sentinelle” и “Esclave” с техните лесно прихващащи и неповторими припеви. А финалът е концертното изпълнение на бъдещата класика “Hors la Loi”, необяснимо пропусната в миналогодишния “Memoires... Live”. L’ombre et la Lumiere е достойно попълнение в дискографията на французите, които са поели правилната посока на развитие и сега звучат по-зряло и уверено. Без задръжки демонстрират своята компетентност като музиканти и композитори. Албумът е по-сложен и обмислен от предишните, личи самочувствието им като вече опитни инструменталисти в повечето и по-технични сола, разнообразните рифове. За първи път в албум на Manigance има инструментал – “Labyrinth” е прекрасна творба с отчетливи прогресив елементи. Удивителна е и гъвкавостта на композициите – към обичайната структура на песните са вплетени паузи, редуване на контрастиращи си елементи в ритъма, дори промени в бриджовете. Многообразието се засилва и от умелото вплитане на няколко идеи в една и съща песен, често дори развиващи се в неочаквани за слушателя посоки. Подобен чисто прогресив подход досега не е бил прилаган толкова засилено в какъвто и да било външен стил, а камо ли в емблематично консервативния хеви метъл. За първи път в албум на Manigance е използвана и акустична китара и то не само в прекрасната балада “La Force des Souvenirs”, но и в по-тежките парчета, придавайки им дълбочина. Оптимална е и употребата на кийбордите, които този път са пълноценна част от творческия инструментариум и са широко застъпени в целия албум. И въпреки че подобни дози клавири обикновено създават прекомерно натруфено впечатление, тук то е по-скоро освежаващо и елегантно. Със своята мелодичност Manigance навлизат в територията на Royal Hunt, но с далеч по-плътно, тежко и сериозно звучене. Но безспорно най-силното оръжие на групата е величественият глас на Didier Delsaux, който доминира над всичко останало. Освен своя завиден обхват Delsaux пленява и с техника – напълно отсъстват фалцетни партии, всичко е изпято чисто, с пълно гърло, много майсторство и чувство. Израстването му като вокал е повече от очевидно и доказва, колкото и учудващо да звучи, че прилагателни като “красив” и “чувствен” могат да се отнесат към един мъжки глас наред с “могъщ” и “блестящ”.

Записан и миксиран в студиото на китариста Francois Merle, албумът радва с чудесно стегнат и уравновесен звук, който явно отразява желанията на самата група. Доколко Replica Records предоставя достатъчно възможности за разгръщане на идеите или популяризирането им, е непонятно за мен, но мога само да фантазирам какво биха могли да постигнат тези талантливи момчета в лейбъл като Nuclear Blast или SPV. Значението на “L’ombre et la Lumiere” е не само като върхово постижение за младата френска банда. То е и крайпътният камък, който безвъзвратно отбеляза оформянето на техния личен и уникален стил.