Твърде голям наплив от страна на очаквани албуми ни се струпа напоследък... Някои строго неконвенционални, други - по-комерсиални, но все пак и това е в реда на нещата. Повод за радост от моя страна, обаче, е появата на петия дългосвирещ албум на гръцката мелодик блек банда Astarte. Преди всичко трябва да поясня, че пиша ревюто не толкова от гледната точка на запалена фенка на стила, а от тази на човек, влюбен в красотата на женските участия под светлините на прожекторите на метъл сцената. Доколко това характеризира природата на гръцките фурии от бандата, обаче, е доста спорно. При Astarte винаги е имало нещо първично, поставящо нивото на музиката в съвсем друг тип категория и позволяващо сравненията с някои от доайените и кръстниците на блека. И няма как да бъде иначе, след като с всяка нова размазваща продукция групата запраща очакванията на феновете по дяволите, директно в адските селения. А положението в “Demonized” съвсем определено не е по-различно...

Не преувеличавам, когато казвам, че Astarte преспокойно могат да се поставят под общ знаменател с някои от бащите на стила. Музиката, която винаги е била изпълнявана изключително професионално, сега звучи по-брутално отвсякога. Сигурно се досещате, че не можем да си позволим да говорим и за красотата на нежния, женствен глас на Tristessa, въплъщаваща представата за групата. Защо ли... Достатъчно е да подкарате който и да е албум и да се вслушате в дрезгавите викове на фронтдамата, за да се усъмните в принадлежността на пола й, защото малко жени са способни на такава безумна вокална истерия. Интересното е, че тук мацката поема единствено вокалните партии, докато преди време изпълняваше мултифункционална роля и отговаряше както за класическата и акустична китара, така и за клавирите и баса. Липсват и шестимата музиканти от оригиналния състав на групата, но резултатът отново е повече от задоволителен. Накратко – и този път ни поднасят на златен поднос един взривоопасен микс от това, на което вече доказаха, че са способни.

Това е и точното определение, когато говорим за “Demonized”. Заглавието е избрано неслучайно - по силата на цялостното си звучене, албумът представлява най-адската продукция на гърците до момента. Такова е началото, поставено от “Mutter Astarte”, където Tristessa, или Lady Lilith, както самата тя се възприема, възпява семитската богинята на плодородието, първичната сексуалност и войната - неща, колкото противоположни, толкова и сходни в корените си, неслучайно обединени в албума. Всичко това на фона на трескавия, солиден инструментал, излизащ изпод бесните рифове на временния китарист Lycon и чудовищния барабанен разстрел, дело на Ice. Без да става дума за намаляване на агресията, ставаме свидетели на чудесните сола на Lycon, съпътстващи виковете на адската вокалистка и придаващи друга насока на песните, а един чудесен пример за това са изпълнените като по учебник композиции “God I Hate Them All” и “Lost”, следвани от половинминутния призив “Whispers Of Chaos”:

I am Mother Astarte
I am the light and death of all
Leader of cosmic chaos
Belivers of me
Black Metal followers
Make your black wish
War is coming
I am Mother Astarte

След кървавия апел, гърците отново продължават издевателството, налагано от заглавната песен “Demonized”, кръстената на китариста композиция “Lycon” и “Queen Of The Damned” с нейното Hellcome to the land of the dead – недвусмислена покана в демоничните владения под съпровода на откровено трашърските ритми на групата. Сравнително по-мелодичното сърце на албума разкрива тайните си пред нас чрез “Heart Of Flames”, “God Among Men” и първата част на инструментала “Everlast”, странно спокоен и елегичен на фона на цялото звуково насилие. Не е пропуснато и участието на гостуващ музикант - ако досега групата можеше да се похвали с взаимни изпълнения с метъл икони от God Dethroned, Septic Flesh, Dimmu Borgir, Rotting Christ, Lloth и Mayhem, след “Black At Heart” трябва да добавим и Angela Gossow от Arch Enemy към списъка. Разкъсваната от поредната размазваща рифовка мелодичност се излива от закриващите парчета “Black Star” и “Princess Of The Dawn”, където финалните щрихи се полагат от втората част на “Everlast” (или “Phoenix Rising”), носеща отново трагичното чувство и явяваща се един вид извинение за слуховото престъпление до момента.

Безкомпромисно музикално изживяване, разтърстващо цялото същество из основи, ето какво очаква слушателите... Маса фенове поставят акцента в творчеството на гърците върху албумите “Sirens” и “Quod Superius Sicut Inferius”, водейки безумни спорове относно това кой и защо е по-качествен. Но след “Demonized” смятам, че трябва да преразгледат политиката си и да внесат сериозна корекция в музикалните си възгледи.