Можем само да си пожелаем да откриваме всяка нова година с нещо толкова неможещо-да-се-ебаваш-с-него като осмия албум на шведския ураган The Crown. Ако и вие като мен сте пропуснали да ги откриете в своя изпълнен с ровене по торенти и леене на кръв по форумите процес на музикално ограмотяване, спокойно - идвате точно навреме! Годините опит на групата и оцеляването ѝ благодарение на неистов инат кулминират в дълъг, тежък, майсторски траш/дет албум, който, освен с всичко това, блести с учудващо разнообразие. Освен да доизтъркват непреходната формула на траша, The Crown комфортно я съчетават с мелодии в стил At The Gates и Amon Amarth, мрачен Nevermore-ски метъл, мащабни инструментални секции и даже по някой касапски риф, взет набързо от щатската дет метъл школа.                        

Всичко това е поднесено изключително съсредоточено, разбирай без безумно мятане от идея на идея. Всяка песен е различна, но принадлежи към останалите. Шведите са успели да поставят под общ знаменател всички познати елементи на екстремния метъл от последните 20 години, което е страхотно постижение. Не само, че така биха се вписали на всеки по-култов фестивал, но и песните им изобщо не са прости и праволинейни. The Crown не са Revocation, но свирят не по-малко технично от Loch Vostok, а в най-свирепата си форма са зли поне колкото Hatesphere!

Разбира се, не всичко в “Death Is Not Dead” е върха, но да речем, че само неовладеният баланс на инструментите изпъква като по-сериозна критика. Иначе дори недотам страхотните идеи на групата - все пак не може всичко да е шедьовър - са над средното ниво и са изсвирени доста убедително. В добрите шведски традиции, звукът на The Crown е запазен доста натурален и в края на албума оставаш с усещането, че току що са те размазали на концерт. Това е само още едно от учудващо (но обяснимо) многото неща, които тази група е направила правилно.