Злокобно прищракаха Гайгер-Мюлеровите броячи, предвещаващи появата на новия Naglfar. Петият запис на плутониевите чеда сее радиоактивна разруха без милост или предупреждение, призовавайки Мрачния жетвар за предводител на предстоящата сеч. Никакви изненади не ни поднасят шведите, засипвайки ни с нова доза безгрешен, смазващ и величествен блек. Naglfar са подхождали винаги с постоянство към създаването на своята музика, придавайки по този начин един сравнително консистентен вид на дискографията си. Това, което обаче при други обстоятелства би изглеждало като досадно тъпчене на едно място, при тях никога не е предизвиквало недоволството или досадата ми. Naglfar винаги са давали всичко от себе си, за да представляват музикалния еквивалент на развилняла се чума или побесняла климатична катастрофа. В “Harvest” не ставаме свидетели на почти нищо ново, но всичко е изпипано до най-малкия детайл и с поучително умение. Личат си основните белези на шведската школа и сравненията с групи като Dissection и Dark Funeral не могат да бъдат лесно подминати, но петимата нюскуул блекари правят и успешни опити да балансират на два фронта, черпейки с пълни шепи вода и от норвежките мелодични извори, и по-специално от стила на Dimmu Borgir. Едно от достойнствата на Naglfar, обаче, продължава да е типичната им суровост - там, където други биха подплатили звученето си с епична оркестрация или ефирна кийбордна намеса, Kristoffer Olivius и компания подчертават с още по-остри и безжалостни рифови салюти. Учудващо е как групата успява да остане приятно първична и въпреки това да впечатлява със завидна мелодичност. Без намек за размекване, без каквито и да било изкуствени украшения, Naglfar ни поднасят своето ледено презрение, зверска арогантност и неподправена злост от всяка песен, елегантно обвивайки се с добре премерено количество китарни мелодии.
Първият залп е даден с “Into The Black”, откриваща изненадващо меко с кратко полу-акустично интро, което съвсем бързо бива задушено от първокласен блекарски отпор. За това моментно отслабване в защитата си обаче ще платим прескъпо още със следващото “Breathe Through Me” – истински манифест на сила с млатещи барабанни откоси и препускащи китарни включвания. Тук си проличават и част от по-значимите промени в звученето на групата, която е изкарала баса с няколко нива по-напред, като сега слушателят съвсем ясно може да разграничи от общата маса четириструнното величие на Morgan Lie. Доста нестандартно решение за все пак стриктно придържаща се към основните шаблони в блека група, но то се отплаща напълно – не само създавайки видимо по-плътна обстановка, но и усложнявайки с няколко степени музиката на Naglfar. “The Mirrors of My Soul” е изключително раздвижено парче, което разкрива на всеослушание и характерния за шведите полу-танцувален, полу-надменен композиционен модел с насечени и запомнящи се припеви, ясно разграничени от общото тяло на песента. “Odium Generis Humani” е поредната ядна плесница в лицето на човечността, блъскаща озлобено и надъхващо точно както преди две години мачкаше “Pariah”, само че с една идея по-обмислено и целенасочено. Тук основният принцип не е безразборното нахвърляне на агресия и донякъде изкуственото наслагване на барабанен кънтеж. Същото откриваме и във “Way of the Rope”, която още по-ясно дава на слушателя да разбере, че унищожението ще е пълно и безвъзвратно, но като негов главен инструмент ще е обмислената и добре насочена агресивност, на която са сложени липсващите от предния запис юзди – сложени не като предпазна мярка (о, не), а като метод за управление на злобата. За сметка на това песни като “The Darkest Road” и “Plutonium Reveries” радват с емоцията и усещането от “Sheol” – може би най-силния Naglfars-ки албум досега. Учудващо успешна е симбиозата между двата периода на групата – по-изразено мелодичния, ръководен от маестро Jens Ryden, и последвалия го, доминиран от първична мощ. Финалните две песни правят комбинацията от “Sheol” и “Pariah” да изглежда още по-далновидна. За “Feeding Moloch” групата скрива острия зъб на насмешката към човечеството, за да придаде почтителна нотка на звученето си. А заглавното “Harvest” изненадва с почти валсова стъпка и силно изразени китарни хармонии. Това е може би и най-епично звучащото парче, което Naglfar някога са правили, разнообразяващо с едва забележими клавири и затрогващи акустични китари.
Шведските нюскуул блекари си остават една от малкото групи, за които със задоволство мога да кажа, че не са мръднали ни на йота в жанровата си принадлежност, още откакто преди дванадесет години заченаха с груба сила мелодичния блек, или поне го направиха с помощ от гениални сънародници. Поемайки щафетата от Dissection, Naglfar не са показали досега нито един момент на слабост, издавайки все качествени и изпипани албуми. Изключително удоволствие е да се слуша творба като “Harvest” – удоволствие, което опиталият го веднъж трудно би могъл да не повтори.
