Не е за вярване докъде може да стигне стартирал като едноличен габа/спийдкор проект в търсенето на възможно най-психопатско и унищожително звучене. С вманиачеността на доказан социопат, бившият екстремен диджей Luke Kenny забива новия си, вече четвърти албум с австралийската дет/грайндкор шайка The Berzerker. За седем години Luke и съучастниците му така и не сметнаха за необходимо да променят звученето си, но точно десет секунди от “Animosity” ще аргументират това с лекота. Очаква ни добре познатата скорострелна доза грайнд дет, градяща се на едни от най-антихуманните барабанни канонади, къде наредени с дръм машина, къде изсвирени от човек. Над тази плътна стена от ударна чудовищност, доближаваща прага на преливане в една нота, са насложени забързани, дерящи се дет вокали, които съвсем рядко си позволяват изблици на грайнд грухтене. За сметка на това, грайнд влиянията се усещат по-силно в интензивните рифове и в кратката продължителност на песните, които влетяват като касапски сатър в мека плът и също толкова бързо профучават навън, само за да се върнат още със следващото парче, блъскайки ни още по-здраво и режейки още по-надълбоко във вече окървавените телеса. И все пак The Berzerker избягват до голяма степен нелепостта и преувеличената до ненужност оглозгваща насеченост на стандартна грайнд банда от новото поколение, но в същото време остават приятно кръвожадни и примитивни. Набиващи се тенденциозно на очи са и електронните похвати, които до известно време поддържат индъстриъл камуфлаж, но съвсем скоро биват разконспирирани като спазващи почтителна дистанция от типичния индъстриъл метъл техно елементи. Или за да се обобщи всичко това в едно по възможност кратко изречение, може да се каже, че бандата звучи като високо индустриализирана комбинация между Deathchain и Pig Destroyer. Парчетата от тавата преустановяват всякаква мозъчна активност, несвързана с тотално и неспирно унищожение. Бандата е ограничила инструменталните интерлюдии от предния си албум “World of Lies” до кратки рифови засади, като по този начин съсредоточава вниманието върху френетичното си китарно/басово опустошение. И все пак сред песните се срещат както по-бийт ориентирани (“The Cancer”, “No More Reasons” или “False Hope”), така и чисти уроци по масово разчленяване, като откриващото “Eye for an Eye”, “Weapons Of War” или “Heavily Medicated”. Закриващото “Lonely World” пък дори сякаш се заиграва с идеята за мелодичност или слягане на темпото до умерено, но това желание за експериментиране изобщо не отклонява групата от побойническите й наклонности. За развитие в музиката им и дума не може да става, но е неоспорим факт, че уникалността на зародилата се преди седем години в болния и извратен мозък на Luke Kenny концепция все още остава освежаващо неповторима и с една идея по-сложна и музикантска от масовия дет/грайндкор. И така след 30-минутна ментална сеч е време да натиснете бутона “Stop” и да бягате за болкоуспокояващи.