Apocalyptica се прославиха с това, че свирят хеви метъл, но не с китари, а с виолончела. Това днес, през 2015-а година, не е нещо изключително. Не ни се струва толкова интересно, поради стотици знайни и очевидни причини. Следователно, остава само музиката. А всеки път, когато има нова музика от тях, се разпалва един (вътрешен и вербален) дебат, който цели да изясни дали те трябва да правят песни или инструментали. Но нека да останем обективни.

Идеята да работиш по песните си с много вокалисти е добра, особено когато самите ти избори са добри. И със сигурност би спечелила повече внимание, отколкото албум с инструментали. Тъй че, на пръв поглед, по повод горепосочения дебат – решението да съществуват песни е естествено и логично. Но за да не се разочарова някой, с “Shadowmaker” ни се предлага бленда от инструментали и песни, повечето от които заслужават вашето внимание.

Всичко се открива с интродукция, която обаче предлага атмосфера, различна от почти всичко нататък. Инструментал в инструментал опитват да се слеят (почти успешно) и зазвучава “Cold Blood” – много добър откриващ трак, най-вече заради лесно запомнящия се и напевен припев. Но още тук трябва да се посочи един от най-дразнещите проблеми при Apocalyptica – вечната любовна тематика. Тя не си е отишла и ще продължава да присъства като повтарящ се мотив. Едноименната “Shadowmaker” също лесно печели слушатели със своето звучене: леко джаз, леко неравномерна, леко странна и доста бясна. Парчето дава много добра генерална представа за материала, като едно наум трябва да се има за това, че всичко е любов, и то нещастна. Като в “Slow Burn”, но триото “Brent Smith, алтърнатив и нещастна любов” е съществувало и преди, следователно ще се хареса на същата аудитория пак. “Hole in my Soul” и “Come Back Down” също влизат в категорията, макар и не изпълнени от същия глас. Друго, което ги събира, е общият им проблем – един твърде грозен бридж и едно твърде силно кресчендо. Инструменталите в албума са страхотни, обаче не и тези в песните. На първо време “Reign of Fear” се установява като новата дефиниция на “метъл с цигулки” – вълнуваща и вариативна. По-надолу ни заковава вниманието “Riot Lights”, чиито моментни рейвърски изблици прощаваме, защото челата изкупуват всичките им грехове, а после почти като за финал е експресивната “Till Death Do Us Part”. И трите са силни композиции, които навяват една мисъл: “Ех, да бяха и инструменталите в песните толкова яки”. Отвъд тях си струва да се отбележи “House of Chains”, което пристига неочаквано като удар в лицето. Това е несъмнено най-метъл парчето на групата, а философстването на темата “какъв е смисълът от класически инструменти, като ще ги свириш като абсолютни китари” го оставяме. “Sea Song” е другата интригуваща песен: емоционална, вариативна и казано по балкански – “за душата”. Всичко това се закрива със силния финал “Dead Man’s Eyes”, освен ако не планувате да закупите делукс изданието, което ще ви донесе един бонус  – “Hall of the Mountain King” на Едвард Григ, в изпълнение на Apocalyptica и Avanti Orchestra. Ако обичате оригинала и метъл музиката, има голям шанс това изпълнение да ви хареса също. Важно е да се отбележи, че макар да е запис на живо, качеството е много добро, почти като в студио.  

Apocalyptica свирят изключително креативни и качествени композиции, когато изпълняват инструментали, но просто не съумяват да доведат същото качество и в песните си. Разликата наистина е радикална и това обяснява споменатия в началото дебат. Инструменталите в действителност доминират като музикални произведения, но това изказване не е заемане на страна в спора, а критика към групата. След седем албума, без значение какви, те все още не съумяват да смесят тези два свои аспекта хомогенно, което води до разделения във фен-базата.

Все пак, разделена или не, тази фен-база я има и има на какво да се радва. Това да имаш виолончела вместо китари не би трябвало да е категоричният аргумент, дефиниращ музиката ти. И, за щастие, музикантите показват, че са много повече от това с ответа “Shadowmaker” – един интересен и често дори красив материал, полиран с много добро ниво на продукция. Най-отличителните проблеми на записа са отъпканата до смърт любовна тематика, която дори не е изпълнена по оригинален начин, и няколкото момента, в които се усеща рязък спад в качеството на музиката, карайки я да звучи грозновато стандартна. Въпреки това, Apocalyptica са добри и отново имат какво да покажат. Тепърва им предстои да се надскочат, но още отсега се усеща, че това случи ли се, ще се отприщи една всепомитаща и страхотна творба, която нямам търпение да чуя. А до тогава, стига да продължават да предлагат приятен и свеж материал като “Shadowmaker”, нямам против да чакам.