Един от основните проблеми на американския метъл, поне в последно време, произтича от факта, че Noisem не могат да смогнат да издават по албум в година. Защото купчината от фекалии, която представлява съвременният мейнстрийм метъл, нараства с всеки изминал ден и, честно казано, вече се усещам неспособен да изляза с адекватна прогноза за продължителността на ГМС (голямото мейнстрийм сране). В съвсем скорошен разговор с дългогодишния ми колега Любомир Добрев (Horologist) достигнахме до заключението, че състоянието на тази сцена никога не е било толкова трагично. Всъщност, това е такава агония, че Добрев се видя принуден да защити кощунствената вълна от ню метъл еднодневки на Roadrunner от началото на Новото хилядолетие като една по-добра алтернатива на сегашната кочина от грухтящи гейчета и пискащи здравеняци. Но, въпреки че моментално го контрирах с NWOAHM (като още по-добрата алтернатива), и двамата прекрасно знаем, че нито Papa Roach, нито Lamb Of God, нито Chimaira, нито Slipknot, чийто последен албум се оказа най-сносното мейнстрийм издание от години насам, имат силата да окажат необходимото влияние, поради простата причина, че тяхното време отдавна отмина. Затова и последната ни надежда си остава в ъндърграунда. Сега разбираш защо някои от нас изобщо не възнамеряват да излязат от него.
Оттам насетне обаче идва и другият основен фактор: играта на жанрове. Казвал съм го поне няколко пъти – на микрофон, на страниците на последната злощастна печатна медия (за мейнстрийм метъл) в България, както и тук, в “Metal World” – единственият начин да си иновативен в метъла е като прекрачиш неговите граници. Помисли си за Alcest и Deafheaven, за The Dillinger Escape Plan и Deathspell Omega – всички тези банди разбиха представите ни за екстремно музициране тъкмо с това, че не държаха на всяка цена да бъдат асоциирани с вмирисаните, пияни, нечистоплътни, мучащи говеда, които непрекъснато подронват имиджа на нашето съсловие. И така вече няколко десетилетия.
Играта на жанрове има и своята обратна страна. Когато дрийм-поп романсите и свободният джаз се преекспонираха, дойде ред и на електрониката. Тогава вече действително започна да става грозно. Родиха се всевъзможни уроди. Enter Shikari получаваха максимални оценки от хора, чиито родители очевидно са объркали локациите на главите и задниците на собствените им деца. Bring Me the Horizon подадоха хомосексуални физиономии от подножието на ГМС и всички решиха да скочат при тях – в купчината с лайната. Мамка му, един неосъзнат пародиен акт като Five Finger Death Punch се превърна в свръхуспешен стадионен атракцион, но не защото е забавен в цялото си посмешище, а защото някои хора съвсем сериозно го харесват. И тъкмо това е най-голямата трагедия.
Сега спри и се огледай. Какво виждаш? Една тайфа от отблъскващи изроди, които превърнаха тази култура в кенеф, така че всички ние свободно да ходим и мажем, ходим и мажем, ходим и мажем. Докато не се удавим в собствените си изпражнения.
Искаш ревю за “Blossoming Decay”? Искаш да знаеш как Noisem създадоха един от най-значимите метъл албуми на 2015-а година? Е, не си на правилното място. Не и този път. Защото сега ще млъкнем. Ще млъкнем и ще оставим “Blossoming Decay” да минава и да чисти. Минава и чисти. Минава и чисти…
