Whitesnake и Deep Purple са две легендарни имена от хард рок сцената. Членовете им отдавна са заслужили места на масите във Валхала, но въпреки това нито една от групите не ни е изоставила напълно. Нито фактически, нито чисто спиритуално. Това са имена, които винаги ще обитават този жанр, винаги ще вдъхновяват попълненията в него и винаги ще бъдат търсени.
А днес имаме и, почти буквално, новата творба на Whitesnake – “The Purple Album”. В траклиста се намират хитови парчета от Mk. III и Mk. IV годините на Purple, когато един млад David Cloverdale е бил тепърва изгряваща звезда, именно в този състав. Лесно можем да си представим как ангажимент като “The Purple Album” може да се превърне в ненужна добавка на прашен рафт, но митичните музиканти за пореден път не разочароват.
Вълшебните свойства на тази компилация са отключили една нова енергия в себе си. Както и да го увъртаме, качеството на оригиналите бледнее пред това, което техниката на 21-ви век може да ни предложи. Много умерено ползвана, без да се прекалява, тя вдъхва нова свежест на тези класики. “Burn”, “Stormbringer”, или кой да е друг номер в листа, продължават да звучат надъхващо и силно. Гласът на Cloverdale изобщо не се е отпуснал, напротив – справя се отлично с тези предизвикателни композиции. Всичко това е прекрасна провокация да преживеете отново годините, когато за първи път слушахте тези парчета, но от една друга гледна точка. Изданието е също и прекрасна възможност млади слушатели да се запознаят с корените на Purple и с уменията на Whitesnake. Тук няма място за разочарование, нито за особена критика. Всичко, което можем да визуализираме като грешка, е просто малко и незначително спрямо цялостната творба. Всички тези песни не са нов материал. Те са оцелели над 40 години и все още звучат добре сложени и музикално издържани. Няма начин да говорим дори за архаичност на композициите, при все наличната типичност на онези години. Това е просто атмосферата на едно друго време. Поклон пред продукцията на албума, че са модернизирали, без да губят тези типични равни тонове и липса на твърде ярък контраст. Да, те също имат своето място в музиката, но не съвсем тук. Успели са да постигнат възможно най-високото ниво на автентичност.
Каквото и друго да се каже, би било излишно. Дали ще приемете това издание като урок по история, среща със стар приятел или без каквито и да е било предразсъдъци, зависи от вас. Но каквото и да изберете, няма как да се разочаровате. Особено ако успеете да се оставите в ръцете на музиката и да се върнете назад във времето за малко.
Тъжно е, че вероятно няма да видим нов материал от Whitesnake. Както изглеждат нещата, този албум е една замислена случайност. Но не трябва да се впускаме в съжаления за това, защото... по дяволите, вижте какво имат зад себе си. Кой би могъл да се оплаче? Това е просто един подарък – и от двата състава. Насладете му се някога. Той няма да избяга. Той е същата класика.
