За последните няколко години Ahab се издигнаха като едно от водещите имена във фюнеръл дуум средите. С всеки следващ албум бандата изкачва не едно, а две стъпала в развитието си и напредва толкова бързо, че явно границите на жанра, в който се утвърдиха, започнаха да им отесняват. С “The Boats of the Glen Carrig” те показват, че вече са далече от простото определение фюнеръл дуум метъл.

Ahab са прогресив група. Сега, без прибързани заключения. Те все още свирят дуум, но само прогресив група може да твори в този стил с такъв замах и изобретателност. В новия си албум Ahab ни представят подобрена версия на “The Giant”. Квартетът продължава по поетата посока с предишното си издание, а резултатът е наистина впечатляващ. Натрупаният музикантски опит се забелязва веднага. Екстремните вокали на Daniel Droste са толкова тежки, че могат да се сравняват с тези на Caudal от Uaral. Но не е само това – тежките моменти, така присъщи на дуум метъла, при Ahab се редуват с приятни отпускащи акустични и полуакустични пасажи. Чуваме и чисти вокали, които са изпълнени прекрасно и съвършено пасват на обстановката. Тези приятни моменти могат да бъдат открити в почти всички песни от албума. Така започва откриващата творба “The Isle”, която е и една от перлите на изданието. Чистите китари и прочувствените вокални изпълнения навяват меланхолични, но красиви настроения, които с напредването на песента прерастват в откровена тъга и гняв. Мрачни, тежки и бавни китари с брутален дисторшън си проправят път, нанасяйки жестоки удари със злобните и комплексни рифове, които носят. Това продължава и в следващата песен – “The Thing That Made Search”. Следва най-късото парче в албума – сингълът “Red Foam”, който със сигурност е най-бързата композиция, изсвирена от Ahab някога. С една идея по-комерсиална от останалите, тя представлява мелодичната страна на групата, а на моменти се случва да прозвучи леко като Woods of Ypres. “The Weedmen” е втората перла, като всъщност е и най-дългата в албума. Тук са демонстрирани изцяло музикалните и композиторски възможности на състава. Рифовете са дълги, тежки и сложни, като на места има и някои доста добри сола.

Общо взето настроението в “The Boats of the Glen Carrig” е като морето – понякога тихо и спокойно, а понякога бурно, зловещо и агресивно. Внимание трябва да се обърне и на обложката, която със сигурност ще започне да оглавява класации за най-красив арт на албуми.