Благодатна се оказа за блек метъла 2008-ма. Taake отнесоха парченца от резкъртените ни черепи след последното им творение, Satyricon прекрачиха извън бездната, към която се бяха насочили, Darkthrone се разписаха с дежурния си годишен отчет за добре свършена работа. Оживяхме и след атентатите на Krypt, Horna, Elite и Khold. На специално внимание се радваше новият албум на Keep of Kalessin и съвсем закономерно, тъй като норвежците поддържат стабилно ниво още от първите си вдихания на екстремната сцена, а с предишния си опус, “Armada”, дадоха на всички да се разбере, че са сила, която не е редно да се подценява. Издаването на албум като “Kolossus”, добре насочено и пресметнато, отклони формацията от утъпкания път на олдскуул блек банда и ги хвърли на дълбокото. Това е записът, който след години ще бъде адресиран или като големия пробив на Keep of Kalessin, или като комерсиалния провал на бандата, в която някога са свирили Attila Csihar и Frost - в зависимост от това от коя страна на барикадата стои говорещият. Изненадващо, дори най-радикалните блек пуритани останаха очаровани от “Kolossus”. Очакваните паралели с Dimmu Borgir останаха неизречени, продажността на групата остана незаплюта, а отвсякъде се чуваха само и единствено положителни отзиви. Ключът се крие в идеалния баланс в записа. Макар и много разнообразен, “Kolossus” е впил корени в класическия блек - мизантропичен и жлъчен. За минимализъм тук обаче и дума не може да става. Епична е новата творба на норвежците, с много детайли, много разнообразие и идеи.

Още двуминутното полуакустично интро показва какво ни очаква занапред – стилен, мелодичен блек, носещ асоциации за древност и несъкрушимост. Музикална възхвала на цивилизации, които никога не са ходили по нашата земя, но се издигат като исполини пред погледа ни и се извиват като мираж под режещите звуци от китарата на Obsidian Claw. Долавят се бегли нотки от фламенко из рифовете в цялата тава, поне като звукоизвличане, иначе никакви латино елементи не развалят впечатлението. Подобен ефект беше потърсил и Nergal в последния албум на Behemoth. Продукцията е кристално чиста и многослойна, с напластяване на китарните издевателства. Потърсен е ефект на нова екстремност в звученето поради редуцирането на класическите блек похвати. В резултат на което звукът е по-динамичен, по-остър, барабаните са настроени като за дет метъл, а Vyl дава всичко от себе си, за да съдере кожите. Най-впечатлен оставам все още обаче от представянето на Thebon, който показа силата си още в “Armada”. Подобно на всичко останало в албума, той също звучи разнообразно до крайност. Дрезгавите му вокали варират от почти изчистени трашоподобни крясъци, през високи, истерични писъци, до ниски и протяжни блек пасажи. В музикално отношение са запазени доста от принципите в “Armada”, но доразвити с много повече епичност. Песните са дълги и преминават през множество преходи, но изпипани до съвършенство, така че да задържат вниманието на слушателя във всеки един момент. Единствените отклонения от правилото са резачките “Warmonger” и първият сингъл “Ascendant”, към който бандата засне и клип. Тези песни целят директно да съдерат кожата от още треперещите ви телеса и го постигат с респектираща ефикасност. Повечето песни се заиграват с идеята за акустичност и/или предлагат обширни интерлюдии, подобно на “The Black Underground” от предходния албум. Като цяло северните елементи са сведени до минимум и заменени от жежки рифове, оставящи привкус на пясък и прегоряла от слънцето кожа. Все пак в “Against the Gods” се откриват немалко препратки към стария стил на Keep of Kalessin. Бърза, брутална и открито враждебна е музиката на бандата и дори новите стилови метаморфози не са променили това.

С новото си отроче Keep of Kalessin категорично отказват да следват предписания и заявяват открито, че мелодичността не е табу за тях. Доста хъс и умение се изисква, за да прекроиш образа си наново и да създадеш нещо с чисто своя идентичност, “Kolossus” е идеален пример за това. Погледите са вперени към следващия албум на групата, а лично моите очаквания са за нищо по-малко от шедьовър. Сега, след като Obsidian Claw и компания демонстрираха, че не им липсва нито желание, нито способности да творят по възможно най-безапелационния начин.