Когато името ти порасне толкова много, всеки започва да има мнение за теб и новите ти албуми. Прожекторите обичат Evergrey, а публиката им отдавна не се изчерпва само с любители на модерния прогресив метъл. В такъв момент просто не можеш да угодиш на никого – всеки от феновете ти има различен любим албум и различни очаквания. Едни ще кажат, че отдавна не си толкова прогресив като в “In Search of Truth”, други – че не си толкова мелодичен, колкото в “The Inner Circle”, или не толкова бърз и динамичен, колкото в “Recreation Day”. За трети пък “Monday Morning Apocalypse” ще е първият интересен албум, който някога си записвал.

Какво се прави в такъв момент? Отговорът е прост: избираш най-продавания и харесван период от творчеството си, след което го копираш упорито в продължение на следващото десетилетие и всички са доволни. Огромен респект към Evergrey, че никога не са имали толкова ниско уважение към самите себе си и никога не биха постъпили така. Не са постъпили така и в “Torn”. Седмият албум на вечно сивите има за задача да се хареса на старите фенове, но и в същото време да привлече един куп нови. Групата е запазила някои от най-характерните си мелодични белези, но този път ги е положила върху много по-твърд фундамент. Не е тайна в какво специализира шведската нация в последно време – мелодет. Идва им отръки. Evergrey са се насочили точно в тази посока. Количеството прогресив в музиката им е спаднало до опасен минимум, като водещ елемент е станала бруталната рифовка. Насечена, млатеща, модерна ритъм секция е акцентът тук, подкрепена от необходимата продукция, която да открои новото агресивно лице на шведския отбор в сиви шорти. Това е общо взето последното, което един ортодоксален прогресив фен би искал да чуе – не че самите Evergrey някога са пасвали напълно в тази графа. Би било прибързано да отпишеш “Torn” толкова бързо обаче, тъй като това е един от най-силните албуми за годината.

Началото е дадено от “Broken Wings”, избран и за първи клип към албума. Директно и сравнително просто парче, но достатъчно въздействащо и интересно, че да се забие директно в главата. След подобно хитово начало е съвсем логично продължението да е по-разгърнато, комплексно парче и точно това намираме в лицето на “Soaked”. Макар за мен това да не е най-силната композиция, може би точно нея бих избрал за представителна извадка, тъй като обобщава албума в няколко красиви минути - това е електрокардиограма на целия запис. Парчето е сложно, емоционално и естествено, страшно изразително и открито. Многопластово и усложнено, но и напипващо с убийствен усет точно кога да замени комплексността със съвсем проста, човешка, може би дори наивна в искреността си мелодичност. Тук се откроява и още един белег, който разочарова доста хора. “Soaked” изглежда на пръв поглед разхвърлян сбор от първокласни идеи, споени донякъде безразборно една за друга. Куб на Рубик, който е оставен нерешен броени завъртания преди края. Истината е, че “Torn” изисква точно тази искреност от слушателя, която сам демонстрира към него. “Torn” е непринуден, естествен, интимен, освободен от предразсъдъци, почти разговор между приятели и като такъв може да бъде разбран само ако се подходи по същия начин към него. “Fear” е ударният отряд на албума. Това е парчето с най-безмилостния рифов залп, който Evergrey са демонстрирали някога. Един от моите лични фаворити пък е “When Kingdoms Fall”, която въпреки интензивното и песимистично начало прелива в прекрасна мелодична интерлюдия и още по-ефектен завършек, навяващи чувство за спокойствие, загърбване на всичко отминало и започване наново, начисто от всяко прегрешение. Не примиряване с действителноста, а намиране на покой в себе си. “In Confidence” е като излязла от предходната тава на шведите, “Monday Morning Apocalypse” – бърза, активна, пауърска. Оттук атмосферата става доста по-оптимистична със следващите две резачки – “Fail” и “Numb”. Поне в музикално отношение, текстовата линия остава една от най-депресиращите в историята на групата. “Nothing is Erased” е поклон към отдавна отминалите времена на “In Search of Truth”, демонстрираща заряда и динамичността на класиките, превърнали се в любими на толкова много хора. Логично, това смигване към миналото е заобиколено от две качествено нови композиции за групата – “Still Walk Alone” и заглавното “Torn”. Може би точно това е стиловото бъдеще на Evergrey, а всички обвинения в повтаряемост и липса на иновативност би трябвало да се разбият в тези две прекрасни композиции. Адмирации за техничните способности на китарния тандем Englund/Danhage, които ни завъртат в шеметен водовъртеж от звуци в блестящото соло на “Still Walk Alone”. Кулминацията на тавата е иронично оставена за самия край. Безспорният ми фаворит “These Scars” закрива записа по безапелационен начин – мощно, безмилостно и авторитетно. Тотална концертна граната! Тук слуха ни радва Carina Englund с краткото си, но и също толкова запомнящо се включване. Бонус парчето “Caught in a Lie” е всъщност достойно по качество да бъде пълноценна част от албума, концептуално и музикално обаче не пасва на новото лице на групата, тъй като е типичен олдскуул Evergrey хит.

“Torn” представлява малък урок по алхимия – все едно Tom и компания са си играли със старите колби от едно време, след което са посегнали към рафтове с неупотребявани досега субстанции. И за да бъда напълно откровен, може би ми се искаше целият албум да е като споменатото бонус парче, защото точно класическото Evergrey звучене ми е толкова скъпо и любимо. Разочарован от развитието на групата обаче не оставам нито за миг – “Torn” в никакъв случай не е най-добрият албум на шведите, без абсолютно никакви угризения на съвестта обаче го поставям в челото на годишната си класация, защото той го заслужава напълно. Радвам се, че сивият отряд не игра на сигурно, а направи рискован ход в развитието си – нещо, което според мен ще донесе много активи на групата в бъдеще. С нов лейбъл и нов виртуоз зад баса – Jari Kainulainen, Evergrey звучат сякаш морето им е до колене. И сякаш ей сега ще го прегазят до следващия си успех.