От началото на кариерата си преди малко повече от десетилетие, Intronaut вървят смело по стъпките на сънародниците си Mastodon и Baroness към върха на модерния прогресив метъл. Към настоящия момент с право се нареждат сред най-добрите банди в жанра, а тазгодишният “The Direction of Last Things” е не само крачка напред, но и най-добрият им запис от дебютния “Void” насам. И може би дори един от претендентите за албум на годината.
Огромното пренасищане на сцената с прогресарски излияния в последно време – повечето от които далеч не толкова добри – доведе до изпъкването на твърде малко групи. Но още след първото слушане на новия Intronaut става ясно, че и този път американците са се постарали не само да изпъкнат, a и да засенчат повечето си колеги. А “The Direction of Last Things” съдържа всички съставки от формулата на успеха – преливащ от свежи идеи, балансирано тежък и мелодичен, изключително техничен и музикантски, запомнящ се и различен.
Началото е поставено от наситената с бързи рифове “Fast Worms”, в която позабравената от бандата агресия се завръща, но не за сметка на грабващите вокални линии и забавеното фюжън звучене от “Habitual Levitations (Instilling Words with Tones)”. “Digital Gerrymandering”, подобно на Mastodon-ската “Creature Lives” сякаш говори директно от космоса, а хармоничното дуо на Sacha Dunable и Dave Timnick се справя също толкова добре с извънземните вокали, колкото и Brann Dailor в неговата песен. “The Pleasant Surprise” е парче, което определено отговаря на името си и, освен приятна изненада, е и най-тежкият момент в записа. В “The Unlikely Event of a Water” се чуват както дисхармоничните рифове и накъсаните дрезгави напеви, така и нежните припеви и спиращите дъха сола – всички част от магнетичния чар на Intronaut. А “Sul Ponticello” е не само най-впечатляващото парче в албума, но и една от най-добрите им композиции изобщо, която за седем минути и половина успява да покаже всичко, което винаги сме харесвали в тях, но в пъти по-добро от всякога. Първата част на заглавната “The Direction of Last Things” отново умело балансира между скоростните рифове и леките мелодии, а втората преминава плавно към лирична интерлюдия и после към ударен край. Във финалната “City Hymnal” атмосферичният глас на Sacha Dunable става все по-пленителен, докато темпото ту препуска, ту се забавя до самия край и емоционалния припев, който приключва поредното пътуване из музикалния космос на интронавтите.
“The Direction of Last Things” е албум, който не може да хрумне на някого просто ей така, защото това, което стои на ръба на гениалното, не се среща често. И този път Intronaut прескачат собствените си граници по пътя на еволюцията и ни дават пълното основание да вярваме, че най-доброто тепърва предстои.
