Вторник вечер е, а подлезът на НДК е пълен с хора. Във въздуха се усещат смесени чувства, защото ние, феновете, намиращи се пред Sofia Live Club, не знаем какво да очакваме. Пред нас ще излезе Geoff Tate – повече от противоречива личност напоследък; вокал, който, при все че е изпял достатъчно песни, достойни за всяка музикална зала на славата, доскоро сякаш бе в някаква творческа дупка. Чувствата са смесени. “Ще се справи ли?”, “Как ще изпее тази или онази песен?”, “Музикантите, с които е в момента, могат ли да се сравняват с Queensrÿche, неговата оригинална банда?” – това са част от въпросите, които доста хора си задаваме. Предстои да разберем. Тук е мястото да бъдат похвалени организаторите на събитието за навременното му преместване от зала “Христо Ботев” в Sofia Live Club, който е далеч по-добър за концерти и идеално “стигна” да побере не особено многото, но за сметка на това заклети почитатели на Tate и компания.
Преди тях на сцената излизат ирландците Fire and Water – дует, състоящ се от китарист/вокал и саксофонистка. Те изпълняват две песни и макар че са приети радушно от публиката, май им става ясно (или гонят график?) какво чакаме всъщност. И ето, към 21:30 зазвучава началният диалог от “Operation: Mindcrime” – албумът, който донесе на Queensryche глобална слава. Секунди по-късно групата излиза на сцената, за да започне култовата “Anarchy X”. И ето го пред нас – Geoff Tate – емблематичният глас, емблематичната фигура, емблемата като цяло. Облечен е в черно, носи цветни очила и изглежда спокоен. Много по-спокоен, отколкото изглеждаше в последните си години с Queensrÿche, както и по време на неуспешния експеримент Geoff Tate's Queensrÿche. Вярно, вече не е на 30, наддал е, годините определено му личат, но пред нас е ТОЙ! Човекът – Queensrÿche! Само той и Chris DeGarmo могат да бъдат охарактеризирани с тези думи. Между другото в свое скорошно интервю Tate споделя, че не е изключено да работят отново с фамозния китарен маестро, което може само да ни радва. Но това е друга тема.
На сцената с великия певец са негови стари приятели – Kelly Gray (китара) и Randy Gane (клавир) от първата му група Myth, Scot Moughton (китара), с когото се познават от над 20 години, John Moyer (бас) от Disturbed и Simon Wright (барабани), концертирал с AC DC. Личи си, че с такъв състав Tate знае какво иска и търси. Всички музиканти без Wright в определен момент влизат в ролята на бек вокалисти и се справят повече от добре, а това е изключително важно.
Чуваме целия “Operation: Mindcrime” без почивка от групата. Без думи на благодарност, без разтягане на локуми с цел да се свири по-малко. Това е най-голямото признание за нас, феновете. И е факт, не навсякъде Tate взима високите тонове, не навсякъде звучи полирано, но всички неточности отиват на заден план, когато си дадем сметка какво се случва. Пред нас е един прочут музикант, за когото трудният период отива към приключване. Благодарение на НАС и на групата си, Tate дава всичко от себе си, че и отгоре. Няма го характерното за него поведение тип примадона, няма поза, няма арогантност. Виждаме човек, който е преживял катарзис и който здраво се е вкопчил в това, което може, защото си е дал сметка, че е бил на път да го загуби, а това би било жалко. За когото и да е би било трудно да се “освести” по този начин. Аплодисменти за Tate.
След “Operation: Mindcrime”, бандата ни изсвирва “Re-Inventing the Future”, “Burn” и “The Stranger” от първия си албум “The Key”, а после влизаме в “Empire” с няколко емблематични парчета от него: “The Thin Line”, “Jet City Woman”, “Silent Lucidity”, “Empire”. Има време и за “Take Hold of the Flame”. Публиката е на седмото небе, а заедно с нея и изпълнителите, които са видимо зарадвани от позитивната реакция.
Общо взето, който не е бил на този концерт, е пропуснал, като този пропуск не се изразява толкова в музиката, която звуча, колкото в цялостното настроение. Не всеки ден музикант от калибъра на Geoff Tate се появява пред нас буквално като нов, променен от обстоятелствата и преживял своеобразно пречистване. Една от емблемите на прогресив метъл звученето ни показа, че още го може и ни накара да мечтаем за още негови участия. А такива без съмнение ще има, защото “The Key”, първият албум на Operation: Mindcrime, е част от трилогия, а едва ли музикантите ще оставят следващите си две творения без световно представяне.
