Едва ли сте чували за Mechina. Забележително е, че липсва статия за тях в Wikipedia, но пък това е просто защото си имат собствено Wiki. Там разбираме, че са американска група с широк жанров диапазон, простиращ се от индъстриъла до симфониката. Също, че имат пет издания, които не изглежда да са особено известни. Още в началото на 2016-а те бързат да поднесат нова порция от себе си с “Progenitor”. Един философски опит, фрашкан с метафори, въздигащи човешкото състояние до нещо космическо. Звучи много интересно, но това е само защото не сте го чули още.

След излишно дълго интро, музиката започва. После първо си проверявате колоните. След това проверявате да не би еквалайзерът на музикалния плейър не е включен. Ако случайно сте в репетиционно или записно студио, проверявате дори пултовете, които може би магически са се включили сами. Но напразно – просто барабаните в този албум са такива: силни. И на всичкото отгоре препускат в гонитба със самите себе си, докато на фона някакъв симфоничен инструментал се мъчи да се обади. Резултатът е един необуздан контраст между джангър и нещо цигулесто. С други думи – грозно. Излишно сложните и зле обработени барабани просто не се вписват. Относно симфоничните елементите: тази група е поредната, демонстрираща точно защо симфо метъл групите се делят рязко на известни и безизвестни – защото само част от тях умеят да придават автентичност на работата си. В композициите на Mechina това липсва до такава степен, че ако се вслушаме внимателно, можем да уловим удара на нечии нокти по пластмасите на Yamaha-та (която несъмнено е от скъпите, дето наистина махат). В този труд почти всеки трак съдържа Fear Factor-ски припеви, с немалката разлика, че там, където Fear Factory знаят как да разнообразяват, тук просто има ехо и ревърб, защото сме в космоса и всички знаем, че той звучи именно така. Лирическите послания с добри намерения се опитват да звучат философски, но реално представят чута история в познати обстоятелства. Накъсан изказ, липса на добри метафори (с едно изключение) и беден речник им придават неандерталски привкус, а “историята” не се развива наникъде. Оправдаващ, донякъде, фактор са китарите, които на моменти успяват да прокарат някои приятно ритмични рифове. “Anagenesis” е единствената песен с наченки на автентичност, но само преди барабаните да опитат да изпълнят всички партии на композицията едновременно. А неочакваното идва на финала. Тук пренебрегвам правилата и признавам: възможно е да го казвам, защото съм българин. Общото е, че в “Progenitor” чуваме добре приложен наш народен мотив. Това е най-близкото до качество, което се усеща тук. Аранжиментът е любопитен и, въпреки побоя над вече посинелите барабани, се получава нещо готино.

В равносметка, “Progenitor” е един албум с продължение почти час, от който почти половината може да се изреже, а от останалото цели сегменти да се премахнат. Албум с несполучлив траклист, който не съумява да разкаже своята история, но успява да подчертае много от музикалните си повторения. И всичко в опаковка с ехо, космос и мацка на корицата.

До края на годината има много време. Но ако са ви омръзнали старите съседодразнители и не искате да опирате до мазни чалгии – ето ви нещо, на което можете да разчитате. Освен онова едно парче. Него може би ще си го пуснем и втори път, пък ако ще и да е заради национализма.