Надали през средата на 90-те, когато младите шведи са кръщавали бандата си, са подозирали за бъдещите неизбежни асоциации с депресив блека през новия век. Нищо депресив няма в Suicidal Winds, при все стряскащото име. Бандата всъщност е една от редицата блек-траш вандали, поела първи глътки въздух, точно когато стилът тръгна да губи актуалност със залеза както на бразилската нечестива троица (Sarcofago, Vulcano, Holocausto), така и на големите прото-блек величия в Европа. Далеч не толкова известна, колкото своите относителни връстници от Nifelheim, Desaster и Destroyer 666, бандата издава вече четвърти албум с типичен европейски блек-траш привкус – ударен, забързан и леко перверзен. “Chaos Rising” е най-сполучливият им опит да се съчетае по убедителен начин необуздаността на траша и озлоблението на блека. В подобна посока шведите се отклониха още преди четири години със своя предишен запис, когато за първи път в звученето им се промъкнаха открити следи за повлияност от Bestial Mockery. Брулещи блек рифове са промити стилово от подчертано трашърската ритъм секция, довеждайки до пълна звукова лудост. Suicidal Winds са първични в амосферата си, но на техническо равнище съумяват да звучат едновременно грубо, сурово и ловко. Адмирации за безпогрешното представяне на вокалиста Mathias Johansson, който сипе смразяваща недружелюбност във всеки един адски писък със задължителната ехидна нотка. Полуакустичната “Ballade of Death” разделя тавата на две части, първата от които е по трашърски хаотична и с групови припеви. Втората довежда до известни асоциации с късните Darkthrone, без да се отделя от газещото темпо, леко статично разпростряно из цялата тава.

Suicidal Winds са типичен пример за тези дълбоко ъндърграунд банди, за които никой не подозира, но които беснеят злобно, точно защото са свободни да не се съобразяват с каквото и да било. А липсата на популярност се усеща отчетливо в звученето на “Chaos Rising” – една първична атмосфера, която ще стопли сърцето на всеки ценител.