Дотук добре – в хода на последното десетилетие норвежецът Vegard Tveitan, когото познаваш предимно като Ihsahn, не просто изгради подобаващо успешна солова кариера. Той – по-често, отколкото не – успяваше да запълни озъбилата се след оттеглянето на Emperor пропаст. Пропаст, зейнала в сърцето на северния мрак.
Emperor бяха, а и все още са, навярно най-иновативният акт в историята на блек метъла, така че макар и самосиндикален, бившият им лидер все още носи сериозна отговорност на раменете си. Ако не отговорност, то поне бремето на често невъзможни за покриване очаквания.
Пет албума по-късно Ihsahn ги надскача със смайваща лекота. Триото “angL” / “After” / “Emerita” бе изградено от ярко открояващи се в многообразието си мотиви, същевременно мотиви, свързани в логична последователност. В първите два случая – в толеранс 2008-2010 – епични рифове прескачаха в джазменски импровизации, често навигирани от гостуващия саксофонист Jørgen Munkeby. “Emerita”, най-личният, интровертен албум в кариерата му, отведе Ihsahn в планината. В търсене на Заратустра. Респективно лесно ще си дадеш обяснение защо последвалият “Das Seelenbrechen” представляваше звуковото олицетворение на лудостта в многото ѝ различни проявления. С тежки синтезатори и безумен дисонанс Ihsahn едва ли някога е бил по-екстремен.
Днес палачинката се обръща. “Arktis.” е почти пълната противоположност на “Das Seelenbrechen”. Дори в откриващата “Disassembled” – една от най-силните песни в албума – често се прокрадва лъч светлина и надежда, като тук е редно да подчертаем, че Ihsahn отдавна няма почти нищо общо с блек метъла, но на фона на постигнатото отпреди три години внушение, сега норвежецът изглежда действително е открил покой. Както и комфортна зона. Резултатите са спорадични елементи на 70-арски прог-рок и доминиращо рокендрол отношение.
В песни като сингъла “Mass Darkness” привидно няма нищо грешно – тук устремът ни връща към усещането от “Frozen Lakes on Mars” (“After”); не можеше да бъде по-директно и лесносмилаемо. Обратнопропорционално на предшествениците му, с всяко следващо превъртане “Arktis.” е все по-предсказуем. Пренебрежимо, що се касае до някой, който никога не е чувал за Ihsahn. За зла участ “Arktis.” звучи като онези случаи, когато лейбълът е притиснал музиканта да действа по-експедитивно от, сещаш се, бизнес съображения. В контекста на конкретното име – Императорът, или поне бившият – това е абсурдна теза. В контекста на “Until I Too Dissolve” обаче отиваме към сериозни, многозначителни погледи. Мълчаливи, в интерес на истината. Тук се набиваме на класически хеви метъл риф. Класически тевтонски хеви метъл риф.
Ihsahn е добре известен със склонността си да не се съобразява с нищо и никого, което – поне до момента – винаги е било в негова полза. Понякога обаче “Arktis.” става почти радиофоничен. Devin Townsend трябва да е особено щастлив. Mikael Åkerfeldt също. Останалото зависи от теб.
