Хора, докъде се докарахме? Ще ви кажа – дотам, че три малки япончета (момиченца на по 16-18 години) правят супер изчистен метъл, който съумява да е радио-френдли и същевременно да предизвиква онези конвулсии в ръцете, които чупят маси и бюра. И предвид този деликатен парадокс, не е трудно човек да се замисли доколко всичко в Babymetal е искрено.
Идеята на дебата не идва без причина. От една страна, цялата група реално е един изключително добре продуциран и режисиран продукт. Всички, гледали лайв на “групата”, знаят, че иде реч не за изпълнение, а за цяло шоу на азиатско ниво (клише, но показателно клише). Танци, стайлинг, странни имена – всичко е обучено, вложено. Но това никак не омаловажава заложбите, защото някой някъде сред тоя екип от музиканти, продуценти и изпълнители има огромни заложби, които няма как да се отрекат. “Metal Resistance” е абсолютното доказателство за това твърдение.
Още с началните нотки аниме феновете едва ли ще могат да се спрат от фантазиите за епични бойни сцени с абсурдни хореографии. Това идва само! И независимо че се усеща известно крадване от Dragonforce, то се случва само в заглавната песен. А тепърва предстои да става яко. Трябва да се подчертае пак – този бленд от музика, съумяваща едновременно да е супер тежка и много лека, трябва да се изучава. Последното едноименно издание от 2014-а някак не успя да постигне това в цялост – звучеше или твърде леко, или твърде тежко, и само за секунди тези сегменти са се сливаха успешно. Едва две години по-късно този замисъл започва да се превръща във фактически стил. Тук идва много важната тънкост, която принципно важи във всяка друга ситуация, но тук е от особена важност. Дали ще можете да търпите странния синтез зависи изцяло от разбиранията ви. Неизбежно е – някои ще го мразят, но повечето го харесват. Този запис дава достатъчно причини да се присъедините към втората фракция. “Metal Resistance”, при все уникалната смеска, реално е по-тежък от предшественика си. Сред минутите тук има и електронни примеси, което би било тотален минус, стига те да не бяха толкова уместно поставени. В композициите има майсторски подбор на интересни елементи, които с малко постигат много. Прекрасен пример за това е сингълът “KARATE”. Той е показателен и за другото най-силно качество на проекта – паразитността. Тя, за щастие, не се намира на едни и същи места (да кажем в припевите), което възпира музиката от това да става скучна. 12-те идеално обработени трака, с продължителност от почти час, неусетно минават. Да не говорим че в 80% от случаите те ще се превърнат в повече от час, защото някои от парчетата изискват моментално да бъдат пуснати пак (и пак, и пак, и пак). Лигавостта, отблъснала много слушатели, все още е тук, но не е константа – има песни, почти изчистени от тези елементи. На тези места се разписва главната вокалистка Suzuka. Тя се справя безупречно с проекта, но тепърва предстои да се прояви с нещо отличително. И все пак, относно хората, твърдящи на инат, че няма как да слушат това – нека потърсят чисти версии на инструменталите, защото има много за чуване, а от чутото – за научаване. Лигавостта може да дразни, но от друга страна е част от концепцията на проекта. А този филм, че по-малките се справят с крещенето, тотално минава в себеотрицание – невъзможно е такова ниво на крещене да излиза от две малки момиченца (или едното от тях) без никаква обработка. Но, честно казано, дори на албума не му пука, и така и трябва. В траклиста няма песен за изхвърляне, макар да има слаби моменти, но това е бял кахър. На финала има изненада, която избива на прогресив звучене и се справя по изключителен начин дори с това.
Без значение чий плод е, материалът тук е качествен, интересен и много паразитен. В края на краищата това остава субективен продукт. Същевременно е невъзможно да пренебрегнеш всички позитиви. Нека бъдем добронамерени и да слушаме музиката. Някой мъдър човек е казал да се радваме на това, което имаме, а в случая имаме един много як албум. И какво като е леко странен? Това все пак е част от японската култура.
