Съществува един специфичен стил, към който групи като DevilDriver се причисляват. Той се характеризира с това, че в общи линии или ги мразиш, или ги обичаш – поне докато не се появи албум като “Trust No One”, който да те накара да се замислиш. Няколкократно американците намекнаха, че този труд е бил в разработка от много години. Това определено си проличава в продукцията и извън нея. Следователно, философският въпрос тук е: доколко една константа е константа, когато се самозапазва, но звучи различно? Отговорът би бил най-адекватното описание на звученето на DevilDriver три години след “Winter Kills”.
Първият чут звук заковава летвата и демонстрира усета за “Trust No One”. А именно – нещо много по-интересно и по-нетипично от досегашната работа на DevilDriver. Главна характеристика на промяната са контрастиращо мелодичните соло китари, заедно с многото любопитни украшения и елементи. Последните бяха нужна добавка към стила на бандата, видимо извлякла поуки от своите досегашни изпълнения. Резултатът е много по-стабилен траклист, представящ по-разчупени композиции, които могат дори да се опишат като “пъстри” в сравнение с по-стари творби. Но и този факт не изключва типичните монотонности. Излишно бързите барабани – естествено! – остават запазена марка на групи в търсене на тежест без смисъл и това издание не прави изключение. А тук това е особено негативен фактор, защото има набор от интересни брейкове, които си струва да си проличат на фона на конни състезания в каменоломна. Не е от най-лошите случаи, но е крайно време това да спре да се толерира. От друга страна, Dez Fafara не е положил никакви усилия за разнообразяване на своята част от работата. Еднообразното му почти-крещене тежи доста повече от обикновено. Музиката тук като цяло е приела един по-мелодичен облик, оставящ място и за по-мелодично пеене, а опит за такава проява тотално липсва. Сиреч – статуквото си остава статукво и който го е мразил, няма да намери причина да започне да го харесва сега. По-вероятно е дори обратното: феновете да започнат да се дразнят на същото пеене, вече седем албума подред. Въпреки това, качеството е налице и именно то избутва изданието значително по-напред от предишните. Инструменталите успяват да разнообразят статуквото, без да губят основата. Истина е, че “интересни” и “запомнящи се” са различни понятия, но няма кой да се оплаче от липса на хитове. Виден пример е бруталният сингъл “Daybreak”, класиращ се като едно от най-добрите парчета на групата – зарибяващо, зареждащо и не-плоско спрямо цялостния замисъл на труда. А относно него, от името “Trust No One” може да се добие представа за какво иде реч. Първосигналната реакция несъмнено ще се свърже с тийнейджърски хейт пориви, но ако обърнете внимание на текстовете, ще забележите нещо нетипично. За първи път съставът влага толкова много в тях и немалко хора ще могат да направят емоционална връзка с изказаните тук истини. Те са от тоя онзи, които ферментира доста време в съзнанието и накрая излиза с гръм и трясък. Предвид казаното по-горе – че този запис е замислен отдавна – не е учудващо защо е по-различен и по-добър от останалите.
“Trust No One” е силен албум, дори предвид недостатъците си. С тях се свиква, а жертвата за някои ще си струва. Феновете на DevilDriver ще усетят нова енергия в музиката им, както и едно по-зряло отношение към посланията. Всички останали ще трябва сами да преценят, а най-добрият начин да добият представа е именно чрез сингъла, който и без това трябва да се чуе. Изводът дали говорим за нещо стойностно или за нещо некачествено, което просто е украсено с някои ценни качества, остава субективен.
