Днес ще си говорим на “ти”. Кликнал си тук, за да разбереш как е този албум? Толкова е брутален, че ти говоря на “ти”. И майната ти, ако не си съгласен. В най-добрия смисъл, разбира се. Защото какво друго влияние бихме търсили от Hatebreed?
Много е хубаво през XXI век да откриваш, че не всичко се променя – особено когато говорим за качество. Още с първия трак, с първите секунди се чуват белезите: зверските вокали, бесните инструментали, същите идеи в най-добрия им вид, отново. Hatebreed са развили абсолютната форма на майсторство над елементарната композиция, която устремено и успешно разбужда всеки крещящ демон във всяко гърло, с безмерната сила на тълпата. И именно в това чувство се крие силата на жанрове като този, а това издание перфектно го улавя. Тук има омраза във всеки изкрещян ред и независимо дали е предназначена като урок, изказана през мъка или просто отваряща нечии очи, тя е напълно добронамерена. Освен това е ритмична, разклащаща и направо земетръсна.
При все че някои теми опират до култура, много различна от познатата ни, те са изказани по уважително реален начин, което оставя впечатление. Също присъстват и тракове, вдъхновени от работата на Лъвкрафт – неочаквана, но добра изненада. Качеството на продукцията е перфектно и умерено, а хитовете тук сякаш са безкрайни. Инструменталите запазват известния стил зад името, като този път в точните моменти звучат по-мелодично с цел да се подсили цялостната тежест. Групата дори умело ползва известни похвати с хитър замисъл, като например в “The Apex Within”, където се пее за вълци и присъства всеизвестното почти-фалшиво пеене в хор, произлязло от пънка, сиреч – воя на глутница вълци. Jamey Jasta показва малко повече майсторство над гласа си, като например в мелодичното пеене. То му отива все повече и намира място в стила на Hatebreed, без да компрометира целта. От друга страна фразата му продължава да е замазана понякога, но това не е нито нещо ново, нито изненадващо, а и може да е от куфеенето. Траклистът в никакъв случай не е перфектен. С дължина от половин час, той лесно може да натежи на някои слушатели, което е жалко, защото колкото по-навътре нагазваш, толкова по-добра става музиката. Макар че това произлиза главно от характеристиките на жанра, забелязва се и положено усилие за разнообразяване. Спрямо собственото си ядро, този труд е разнороден и групата видимо е работила много над идеите си. Честно казано, трудно е да се оплачеш от такъв запис, особено ако хардкорът е твоя жанр.
“The Concrete Confessional” е влиятелен. Тежък, интересен, брутален и може би най-доброто, което бандата някога ни е сервирала. За всеки случай, този албум е тук поради две причини: да ти докаже, че Hatebreed са по-добри от всякога и за да те ядоса малко, по най-добронамерения и правилен начин. И извинявай, ако има нещо.
