Pain е доказан музикален проект, съумял да оформи едно специфично звучене. И да, така е – нито е първият, нито е последният такъв проект, но въпросът е в детайлите. Комбинацията между метъл и електроника, вилнееща из духа на индъстриъла, вече е често срещано явление. Обаче ако поровим в дискографията на тази банда, ще срещнем пълни дефиниции на този резултат във всички негови форми – мажорни, минорни – тежки и добри.
И като казахме минорни – последният път когато чухме Pain, беше преди пет години с “You Live Only Twice”. Макар че името пробужда нотка на позитивизъм, есенцията там беше мрачна. Тя боравеше със социални норми, отхвърляне, агресия и усет за смърт на вътрешния мир. Но дори така беше адски слушаема, защото се показа истинско владение над този стил. Имайки това предвид, в новия труд – “Coming Home”, философията е коренно противоположна.
Секундарникът на плейъра тръгва да върви и се плашим, че сме объркали диска. Проверяваме – не сме. Само че вместо индъстриъл електроника се чува кънтри риф. Зарибен кънтри риф, но какво прави тук? После се разкрива една криза на средната възраст, изразена в анархично и борбено отношение в текстовете. Разликата лесно може да се определи като фрапираща, особено ако сте послушали малко от старите хитове преди това. Нататък, с всяка малка стъпка към ядрото на проекта, сякаш пак се отстъпва от него и се чуват разни, например симфонични, елементи. Агресия има, но някак е недоизкусурена – твърде обща, твърде недефинирана, че да е значима. Въпреки това, мелодиката и силата в правилните моменти си казват думата. Но тя не тежи достатъчно, че целият трак да стане запомнящ се. И същите неща се повтарят. А казвам неща, защото не може да се нарекат недостатъци, нито недомислици – не звучат така. Но щом самата идея на проекта липсва почти в цялост, за какво говорим? Изданието, особено сред привкуса на остатъка от дискографията, се отличава като твърде мажорно, опростено и нахъсано срещу неясен враг. Проблясъци съществуват на моменти, но достатъчно редки, че да останат незначителни. А пък имаме и балади с тромпети и акустична китара, вместо дисторшън и електроника – какво да се коментира върху такава констатация? Разбира се, има почти-изключения. Почти, защото пак не е съвсем каквото трябва да е, но пак изключения, защото звучи добре и поне малко успява да влезе под кожата. Но “малко” в такива случаи не достига – това е жанрът, създаден да се забива като пирон в съзнанието и да провокира въртене, и именно този фактор липсва на “Coming Home”.
В извод, албумът губи от облика на настроението, което е избрал. Може действително “You Live Only Twice” да се етикира като мрачен, но му отиваше, а и имаше нотки на светлина, хвърлени тук и там. Тук е основно светлина и изкуствени сенки. Усеща се празен позитивизъм – подобно на този, който чувстваме след две-три питиета и сме твърдо решени да променим нещо, защото сега изглежда лесно. Също отношението “Аз съм още тук, виж ме кой съм” е малко под нивото на чутото до момента, а индустриалните елементи са толкова малко, че албумът е по-скоро далеч от това определение. С едно изречение – в никакъв случай не неприятен, но със сигурност не и запомнящ се труд от група, която вече се е доказала. Не слаб, но обикновен.
