Понякога излизат такива албуми, които можем уверено да наречем “всепризнати шедьоври”. Възхваляват ги навсякъде, феновете се избиват да чуят сензационния запис колкото се може по-бързо, а групата набира популярност с шеметна бързина. Понякога се появяват и друг тип албуми, които също са шедьоври, но биват неразбрани от масите. “Monoliths & Dimensions” - седмото авангардно произведение на Sunn O))), е от втората категория. Няма да са толкова много людете, които ще харесат музиката, извираща от диска... за жалост. Но тези, които се осмелят да я чуят, са обречени да преживеят едно напрегнато пътешествие, или по-скоро падане в черния свят, където няма слънце, няма надежда, няма милост... а само болка и ужас.

Четири пиеси. Само четири, но са способни да ви втълпят, че пърженето в този Ад ще продължава вечно. Дроун-дуум мъчение. Това е "Monoliths & Dimensions". Gregg Anderson и Stephen O'Malley са палачите ни. Всяка от четирите "симфонии" е изградена от един основен риф. Кански тежък и дълъг. Повтаря се и спира. Отново се появява и отново, и отново, все по-смазващ... докато лудостта не започне да обзема слушащия. По-прокобна атмосфера не може да създаде никоя друга банда. Камбанни звънове, женски хорови напеви, тромбони... всичко, което уж внася разнообразие, всъщност те травмира още повече. А хунското гърло на Mayhem - Attila Csihar, не пее. Той говори в транс. Същински сатанински проповедник. О, не, сбърках. Той е езичник. Този зловещ, гъгнещ глас (сякаш е близо до извършването на жертвоприношение), ще е последното нещо, което искате да чуете, след като веднъж сте се завъртяли в тавата. (Да, очите не ви лъжат – не вие я въртите, а тя вас.) Sunn O))) ще ви накарат да застанете “In Front Of Eternity” и да се потопите в “The Great Nothing”. Неизбежно е. Тази потресаваща монотонност, тези протяжни звуци... Простотата на този запис от гледна точка на изразни средства го прави още по-депресарски. Не си мислете, че ще се чувствате същите хора, след като сте преминали през безкрайния “Monoliths & Dimension”. Най-малкото ще бъдете изтощени психически. Може би няма да се чувствате нормални хора, но... какво значение има това, след като можете отново да отидете Там. В Нищото.

Брилянтен албум! Силен откъм внушение и емоции. Защото всеки път, когато си го пусна, където и да съм, аз пропадам стремително в черната дупка от обложката. Непрогледна тъмнина. Страх. Падам все по-надолу и не виждам нищо. Дали ще се озова някъде и къде? Дали ще се размажа и кога? Колко още ще бъда в безтегловност? Колко ще падам? А падам ли?