"Бях на планета, на която всичко се случваше прекалено бързо."
Кърт Вонегът, "Точния мерник"
Шибаната истина е, че Mastodon винаги са били изключение. Безпрецедентен случай, като това далеч не е поредната досадна, крещяща хипербола. С творчество, изградено върху метафори, всъщност тук нещата не биха могли да бъдат по-буквални.
През годините трагедията упорито, сякаш напълно тенденциозно отказваше да ги остави. "Crack the Skye" се отнасяше до загубата на сестра, където "Skye" бе доста повече от остроумна игра на думи – това е истинското име на покойната сестра на барабаниста-вокалист Brann Dailor. "The Hunter", големият им пробив в световен мащаб, отдаваше последен поклон пред Brad, брата на китариста-вокалист Brent Hinds, загинал от инфаркт по време на лов през 2010-а.
Междувременно, в различни последователност и интензитет, се разразяваше и дългогодишната, а може би в крайна сметка доживотна вътрешна борба на отделни индивидуалности. Борба с алкохолизъм, наркозависимост, болест. Борбата на волята.
Едва ли е изненада, че "Emperor of Sand" – седмият албум на ексцентричните мастодонти от Атланта, Джорджия, както и първият им концептуален опус от "Crack the Skye" насам – е вдъхновен от раковата диагноза, поставена на съпругата на басиста-вокалист Troy Sanders през 2015-а г. Още по-малко стъписващ би следвало да бъде и фактът, че "Emperor of Sand" определено не пристига в приповдигнато настроение. Той е смайващо откровен и пропит с болка. Като всичко останало, излязло изпод пръстите на тази банда.
Разказва се за човек, който е осъден на смърт. Или, както се пее в "Andromeda": "Time watching as the sand flows through glass / Light calls to me from future and from past".
През 2014-а година с "Once More 'Round the Sun" Dailor щеше да извърши нещо, за което по-късно (когато същият този албум заслужено завърши на трето място в колективната класация на Metal World) щяхме да кажем, че дори Phil Collins би се гордял: превърна се в изведения на преден план, дотогава трудно разпознаваем лидер на Mastodon. В "Emperor of Sand" случаят е различен. Вероятно за първи път в кариерата на този невероятен колектив четиримата музиканти имат равен принос в написването, аранжирането и най-вече в изпяването на щедрата колекция от извънземни, междуизмерни звуци, която представлява "Emperor of Sand". Слонската "Steambreather" например – песен, невъзможна за изтръгване от паметта на слушателя още само след първото ѝ завъртане – включва двоен припев Dailor / Sanders плюс убийствена, трудно предвидима поява на Brent Hinds. Пак той (Hinds, разбира се) води парада в "Precious Stones". Затварящата прог опера "Jaguar God", която стартира с недвузначен намек за пауър балада, обединява всичките трима певци, натискащи педала на пълна газ. Bill Kelliher на свой ред е машина за рифове – неговият принос никога досега не е бил толкова явен.
Заслугата в огромна степен се полага на Brendan O'Brien, чието завръщане зад пулта в колаборация с Mastodon след цели осем години се явява от първостепенно значение за крайния успех на "Emperor of Sand". И действително, по отношение на продукцията далеч няма да е пресилено да твърдим, че това е най-мощният албум на Mastodon до момента, отприщващ цялата безконечна сила на ексцентричната група.
Докато никой не е способен да оспори обстоятелството, че песента е шибано грабваща, вторият сингъл на "EoS", "Show Yourself" – където заглавието (направи се на особено изненадан!) представлява моментална препратка към ракова диагноза – будеше основателни опасения за посоката, по която ще поемат американците този път. Дали е дошло време да говорим за комерсиално "разпродаване"? Ще се превърнат ли Mastodon в подвижен поп-рок цирк?
Относно първото: това време отдавна отмина. Спомни си "Blood Mountain" и особено "Sleeping Giant". А защо не и "Colony of Birchmen"?
По втория въпрос: отговорът е да вървиш по дяволите. "EoS" е прогресив метъл "майндфак" пар екселанс. От една страна е прогресията на всяка отделна композиция (отварящата "Sultan's Curse", епичната "Ancient Kingdom" и прочие, и прочие...). От друга идва пълната картинка – историята, плавният преход на парчетата, преливащи едно в друго с гигантски размах и със смайваща лекота. А когато всичко свърши, Mastodon още веднъж са с една крачка пред почти всички останали в тази все по-подценявана, както и все по-лишена от въображение музика.
Те просто взривяват.
И настъпва тишина.
