Хеви и пауър метъл легионите напоследък набират все повече свежа кръв в редиците си. Не е тайна за никого, че така любимите на поколения фенове големи имена в жанра са пример за подражание на всяка новоизгряваща банда. Все по-трудно е за бъдещите звезди да започнат да излъчват собствена светлина, да формират разпознаваем стил и да се борят за достойно място в необятната метъл армия. И докато някои от тях успяват да блеснат със своите качества и индивидуалност, то други са обречени да останат в сенките.
За съжаление, такава изглежда и съдбата на Sunless Sky. След дебюта си през 2014-а година с албума “Firebreather”, бандата се движеше в коловозите на американския вариант на NWOBHM, като особено осезаемо се усещаше, че творчеството им е вдъхновено от легендите Iron Maiden. Към днешна дата от оригиналния състав на бандата е “оцелял” единствено вокалистът Juan Ricardo, който е събрал изцяло нов екип за издаването на настоящия запис. Изглежда, че промяната на състава е довела до промяна и в стиловата насоченост. На свой ред “Doppelganger” звучи повече като традиционен пауър метъл албум, с типичните за жанра високи (на моменти до безобразие) вокали и китарни импровизации. И да, ако все още не е станало ясно, фигурата на фронтмена е поставена на пиедестал във всяко едно отношение. Което е жалко, защото в чисто музикален аспект групата звучи стегнато и мелодично, а вокалните заигравки на Ricardо правят записа дори неприятен за слушане на моменти. Разбира се, всеки почитател на жанра харесва епичните и високи вокали, но не и ако звучат като настъпена котка в адски мъки. В стремежа си да бъде оригинален и да демонстрира гласови възможности, Juan прави иначе приятните за слушане високи тонове (в стила на пеене на Michael Kiske) да звучат неестествено и дори недодялано.
Погледнато обективно и в цялост, “Doppelganger” не блести с кой знае какви качества. Откриващият трак “Starfall” започва обещаващо и енергично, напомняйки за ранните албуми на Helloween. Всъщност наред с “Lake Of Lost Souls”, “Adrenaline Junkie” и закриващата “Black Symphony”, това е едно от най-приятните и открояващи се парчета в албума. Като оформление и последователност, записът се движи в средно темпо, като от време на време преминава в малко по-бързи китарни импровизации. Цялостното възприемане от завъртането на “Doppelganger” обаче оставя чувство за еднообразие, а от заглавното парче направо могат да те побият тръпки в моментите, в които Juan решава рязко да извие глас, все едно някой го е настъпил по мазола. Другото странно нещо е, че албумът звучи така, сякаш е издаден поне преди 30 години – някак липсва така характерната енергия и хъс, които сме свикнали да виждаме в младите банди.
Ще е прекалено да се каже, че Sunless Sky са група без всякакво бъдеще и заложби. Да се надяваме, че третият опит ще бъде печелившият за тях, независимо дали това ще стане след поредна смяна в състава или стиловата насоченост.
