All But One поемат тежка задача с дебюта си. Колоритен екип от опитни музиканти, идващи от небезизвестни групи като Alestorm и Heaven Shall Burn, създават този проект, като идеята идва именно от китариста на пиратите от Alestorm – Máté Bodor. А отвъд това, избраният жанр “мелодичен метъл” – само това, без “кор” или “дет” около името – вдига летвата, тъй като тази сцена от години изчезва или се слива с други жанрове. И защо ли?

“Square One” също е виновен в това отношение. Инструменталите тук попадат някъде между метълкора и модерния метъл, като соло китарата и преобладаващо чистите вокали придават бленуваната мелодичност. И това е донякъде странно, предвид кой инициира проекта, но нататък. Въпросният Máté неведнъж се разписва със стабилна китарна работа и немалко компетентни сола, но това не е достатъчно, за да наречеш труда си мелодичен метъл. Не че работата тук не е мелодична – напротив. Тя носи някои от най-типичните за жанра белези, като паразитност и поп структура, но тези сегменти количествено и качествено не достигат, за да се запомнят както подобава. Тук-таме тази философия се разкъсва, за да се обади по някой зле обработен (и зле звучащ) крещящ вокал, та да зарадва слушателя, че действително е рядко явление. Цялостно композиционната работа тук е незабележителна – нищо няма да ви втрещи с ревитализирането на модерната метъл сцена, а дори напротив – ще чуете основно познати неща. Добрата новина е, че има малки изключения – моменти, в които се усеща реалната амбиция и всичко си идва на мястото, и звучи страхотно. Лошата новина е, че всичко останало звучи като поредния албум на един от “ония” лейбъли – сещате се за кои иде реч. Тези, които издават джентарски групи с кастрирани вокалисти? Е, работата тук е една идея над това. Липсват грабващи, интересни рифове, които да остават в главите, а фактът, че цели тракове спокойно могат да бъдат прескочени не помага. Нито пък това, че изданието е кратко, а материалът вътре е доста хомогенен (макар и неомръзващ). Проблемът на този тип групи си остава същият – когато трябва да строят нагоре в мелодията си, те бутат надолу. И защо? Защото половината им текст няма ни рима, ни ритъм, та върви из тоновете както може да се вплете (и където не достига, се допълва с “ооо” и “ааа”). За съжаление, положението тук е предимно такова, и никакво количество безкомпромисна обработка и опит няма как да го прикрият.

За съжаление, на този етап All But One просто няма какво да предложат, освен две добри парчета и една яка обложка. Това е албум, части от който сте чували и преди (неведнъж). Обещанието е донякъде спазено – действително е опит за мелодичен метъл, който е преобладаващо приятен за слушане. Ако търсите такива издания, това със сигурност се вписва. А ако групата се концентрира върху силните си моменти и отдели повече внимание на конструкцията на песните си, в бъдеще може да получим страхотен запис от тях.