След забележителните тридесет години на сцената, за Overkill може да се говори като за една от най-култовите, работоспособни и разнообразни траш групи. Когато те започват да бичат пънк кавъри, Venom все още не са формирани, Anvil и Exciter не са издали дебютите си и съответно понятието “траш” не е съществувало. Втвърдяването на звука и проблемите със звукозаписни компании изиграват лоша шега на момчетата и “Feel The Fire” се появява доста късно. Metallica, Slayer и Anthrax са се изстреляли на върха, а Overkill изпуснали момента, в който са можели да поставят основите на нов жанр. Това, разбира се, не омаловажава огромния принос на бандата. След албуми като “Under The Influence” и “The Years Of Decay” мястото сред лидерите и влиянието върху десетки млади музиканти са гарантирани.
В настоящата година квинтетът пуска на пазара своята петнадесета (внушително число) студийна томахавка. След всичко, което казах до тук, няма да се изненадате, че пуснах диска с огромно вълнение и тревогата, че е твърде вероятно да не остана доволен. “Ironbound” обаче се оказа най-силният запис в дискографията на нюйоркските ветерани. Чудовищен албум, съчетаващ скоростта на “Feel The Fire”, тежестта на “The Killing Kind” и чистата, качествена продукция на “Immortalis”. Подобно на Exodus и Death Angel, Overkill нанасят безмилостния си удар в идеалния момент... когато най-малко го очакваме от тях. Осемминутната епика “The Green And Black”, която открива тавата, е достатъчна, за да си направим извод за цялостното оформление на записа. Парчето започва с плътни, басови тонове, зловещо отекващи в пространството, за да създадат мрачна и тягостна атмосфера. Рифът избухва в лицата ни неочаквано, а докато все още не сме се съвзели от шока, в канонадата се включват красиви сола и мощни барабани. В “Ironbound” няма лоша песен - от композиционна гледна точка всичките са шедьоври. Групата не е правила нещо по-енергично от “Give a Little” и “Bring Me The Night” в рамките на две декади. Адреналинът превзема слушателя и с “Endless War”, в която са поместени Maiden-ски напеви и китарни хармонии. “The Head and Heart” е задължителното за всяко издание на бандата почти дуумаджийско парче, а стакато рифовете и мачкащата средна секция в “The SRC” превръщат човешкия мозък в жалка, кашкава субстанция. И докато хората говорят, че с времето старите групи се износват и започват да тънат в сянката на някогашното си велечие, за Overkill времето сякаш не е определящ фактор. “D.D.” Verni така се е разярил, че с баса си е готов да срине цял квартал, а лепкавите от катран дробове на Bobby “Blitz” Elsworth не са предали своя притежател за пореден път. По дяволите, пуснете на бащите си края на “In Vain”, където писъците достигат нови нива, и ще се убедите напълно, че харизматичният фронтмен няма грешка!
“Ironbound” не е нещо, което не сме чували от американците, но тук те показват най-доброто, на което са способни. Това е албумът, който Anthrax никога не успяха да създадат. Който ще се споменава в едно изречение с класики като “The Legacy”. Пригответе се за поредния смъртоносен полет на крилатия череп!
