
Помните ли 2008-ма година, когато In Flames издадоха “A Sense of Purpose” и никой не знаеше какво да прави с него? Албумът, чисто технически, си беше мелодет, но с доста по-мек привкус, постигнат с повече равна, контрастна мелодика – може би първата рязка стъпка към смяната на стила им. Факт е, че записът беше странен, но никак не бе слаб – просто драстично различен. И видимо достатъчно впечатляващ, за да накара една група да го възприеме като основа за стила си. Въпросът е дали тези шведи пунтират, доразвиват и дали изобщо има трети вариант.
Още с откриването на албума проличава вдъхновението от гореспоменатия труд. И то не е в директно заимстване на идеи, или пък още по-зле – плагиатство, а се усеща чисто като дух. Звученето – от обработката, през точните пропорции на дисторшъна на китарите, до вокалите – зверски напомня на ASOP. А после се забелязва и обложката и става трудно да се съмняваш.
Всичко, което групата е вложила в албума, говори за един действително нов старт, с нов издател (впрочем, Sony, което също е забавно), след албум и ЕР. Не защото звученето е различно от преди, а защото е обособено, доколкото може такова звучене да се обособи. И не говорим за това, че звучи като поредица трибюти към нещо чуждо, а за самия творчески метод тук. “And So It Begins” е далеч от идеята за конвенционалната креативност. Бандата е вложила опита си в усъвършенстване на познати, добри елементи, типични за шведския мелодет и неговите различни форми – не само като звучене, но и като позициониране. Налице са бързи песни с бавни рифове, което придава приятна, неочаквана тежест на композицията; бавни балади тип “Anders Fridden, уиски и е 4 сутринта” (в добрия смисъл), както и концертни химни, които неудържимо подканват за пригласяне. Предвид че говорим за стабилен лейбъл и Швеция е ясно, че обработката е силна. Като отново любопитен детайл е, че сякаш нарочно елементи от нея са оставени в един неизчистен вид, подобно на една друга творба от друга група. Истината е, че цялостно безинтересно парче липсва в траклиста, но се откриват елементи или твърде предвидими, или твърде клиширани.
Странно е да се обясни как нещо, което толкова усърдно подражава на идеята на друго, може да е хубаво. Усъвършенстване на този стил няма – дори име е трудно да му се даде, а присъща черта му е, че той звучи неусъвършенстван на инат, което е голяма част от чара му. Eyes Wide Open правят всичко с добро намерение и чиста умисъл. Резултатите не са просто празни копия, а добре звучащи парчета, които имат добавки на оригиналност. Но повече не би било приемливо предвид целта. Която, ако на този етап се отрече, би било абсурдно.
Всичко от интродукциите и завършеците, ефектите – цялостната обвивка на композицията, както и самата нея – просто се усеща като ASOP. И понякога това някак не е нещо лошо. Същият този албум, мразен или обичан, бе запомнен, защото беше толкова специфичен. Начинанието това да се възприеме като постоянен стил може да е минимум приятно, а ако теорията се опровергае и се окаже, че има накъде да се разгърне всичко – би било и интересно. А ако не – факт е, че това не е първото издание на групата, следователно на немалко хора им липсва онзи странен ден, в който откриха онзи странен албум.