Като един от най-търсените холандски музиканти, Ed Warby стои зад барабаните на впечатляващ брой групи – от детаджиите Gorefest и Hail of Bullets, през прогресив метъл оперите на Ayreon и Star One, до екстремния звук на шведите Demiurg, където неотдавна се изяви и като вокалист. Участията явно не бяха достатъчни за музиканта, който през 2009 г. издаде дебют със соловия си проект The 11th Hour, представящ го в една по-различна, мрачна светлина. “Burden of Grief” беше разтърсващо дет/дуум откровение с ужасяваща концептуална история и музика, написана и изсвирена изцяло от Warby, който пое чистите вокали като опозиция на канските ревове на колегата си Roger "Rogga" Johansson (Demiurg).

Въпреки неимоверно високия стандарт, който Ed сам си постави като финална цел, вторият му албум с The 11th Hour е достойно продължение на страховития си предшественик. Следвайки неписаните правила на дебюта, песните в “Lacrima Mortis” са едва седем на брой, отново простиращи се до осемминутно времетраене и звучащи дори още по-мъчително бавно. Липсата на дрезгавия глас на Rogga, отсъстващ поради здравословни проблеми, е максимално компенсирана от Pim Blankenstein (Officium Triste), който се оказва дори още по-гръмогласно допълнение от колегата си към самоубийствената атмосфера. Мелодиите, които играят важна роля в записа, са значително по-достъпни и запомнящи се от “Burden of Grief”, а в основата на тежките си рифове Warby отново черпи вдъхновение от любимите си Candlemass и Krux. Най-похвален обаче остава фактът, че към предишното си амплоа на отличен барабанист холандецът е прибавил не само статус на композитор с прецизен мелодичен нюх, но също и на умел клавирист и текстописец.

Ако има аспект, в който “Lacrima Mortis” отстъпва на “Burden of Grief”, то това е липсата на строго праволинейна концепция като част от апоклиптичната атмосфера. Главна роля тук отново има смъртта, този път с всичките несгоди и мъчения, с които се сблъскват хората, чието време все още не е настъпило. Контрастът между шизофренично виещите се вокали на Ed и детаджийските ревове на Pim на фона на протяжно бавен епичен дуум носи усещането за болезнено осезаема тленност, обгърнала седемте композиции в мъртвешка прегръдка. Чувството се подсилва от стряскащи текстове, сякаш написани от човек, преминал “отвъд” и завърнал се с едничката цел да сподели последната си епопея. Сред не по-малко “веселите” изненади са призрачни минималистични пасажи на пиано, разпръснати из песните (“We All Die Alone”, “Rain on Me”) и цигуларски включвания (“The Death of Life”), способни да изправят косите ви до краен предел. Болезнено бавните прогресии и повтаряеми мотиви, придаващи още тежест на тягостната музика, се разкъсват от плачещата класическа китара на Warby, чиито сола носят особен емоционален заряд, от гръмкото начало на записа до смъртоносния чар на закриващата “Bury Me”.

Без да полага нови основи в музиката, Ed Warby доказва, че е превъзходен мултиинструменталист, а звуците на новия му албум му помагат да разкрие нечувани до момента музикален потенциал и разнообразие. И ако “Lacrima Mortis” е един превъзходен старт за година, която се очертава силна за дуум метъла, то колегите му от жанра трябва да се постараят извънредно много, ако искат да го надминат.