Съмнително проведената организация стана повод за доволно количество подхвърляния и негативизъм от страна феновете, които очакваха с трепет датата на отложеното второ пришествие на Paradise Lost на родна земя. Въпреки упоритите фаталистки слухове, то все пак се състоя и остави дълбока следа в съзнанието на поклонниците на английските готик икони. Обявеното едва предната вечер отпадане от концертната програма на колегите им Samael също имаше пръст в намаления състав на публиката, която пряко сили запълни половината терен в познатата ни до болка зала “Христо Ботев”. Студът, сковал въздуха на 12-ти февруари, липсата на подгряваща група от ранга на Samael и едночасовото закъснение на шоуто стабилно подхраниха отрицателния емоционален заряд. Проточилото се чакане пък бе обляно от светлината на безсмислено циркулиращи прожектори, които заплашваха да извадят извън строя очите и нервите на публиката веднъж завинаги.
Дългоочакваната възстановителна терапия на Paradise Lost започна към 21:00 ч. и в рамките на час и половина накара пациентите си да забравят за редицата гаври, причинили състоянието им. Привидно голата сцена не направи впечатление на титаничния британски квинтет, който нахлу и свири без каквато и да е прошка и компромис. Акцентът на вечерта разбираемо бе поставен върху актуалното завръщане на бандата “Faith Divides Us – Death Unites Us”, от което прозвучаха ударната едноименна композиция, “The Rise of Denial”, “I Remain”, “First Light” и “Frailty”. Измежду тях, Nick Holmes и компания успяха да разходят похвално активната тълпа из златната ера на дискографията си – една след друга чухме класиките “Pity The Sadness”, “As I Die”, вечната “Eternal” и абсолютния клавирен хит “Erased”, които отметнаха албуми, накарали не един или двама метъл фенове да се кълнат в любимата си банда. За разлика от първото гостуване на Paradise Lost в същата зала, този път звукът беше учудващо изчистен, което позволи на Негово Китарно Величество Greg Makintosh (с чието присъствие се разминахме преди години) да блесне стилно с умопомрачително красиви и майсторски изсвирени сола, акомпанирани от здравата работа зад касите на присъединилия се наскоро барабанист Adrian Erlandsson (At The Gates, Cradle of Filth, The Haunted). Минимални проблеми на места имаше единствено в глъхнещите вокали, но принципно партиите на Nick Holmes бяха на очакваната висота. Не минахме и без по-модерната страна на Paradise Lost, представена от чудно приетите от феновете “The Enemy” и “Requiem”, а под звуците на същия професионализъм, времето премина неусетно с магията “Enchantment” от Светия Граал “Draconian Times” и атмосферичния титуляр на “One Second”. Именно тези албуми залегнаха в първия бис, последван от втори, чиято топлина окончателно разтопи сърцата на присъстващите с “Embers Fire” от заслужилия името си “Icon”.
Класиците доказаха за кой ли път, че са най-добрите в това, което правят. Респектиращата им отговорност към феновете спонтанно доведе до онази добре позната, специална химия между музиката на английските жанрови доайени и всеки един от присъствалите на втория им концерт почитатели, превръщайки го в скъп спомен и за двете страни, съдейки по реакцията на самата група. Равносметката е ясна - час и половина незабравимо преживяване с творчеството на състав от световна класа като Paradise Lost, стоящ извън времето и много над всякакви безумни концертни условия, слаби рекламни кампании и програмни неуредици.
