Голяма част от траш метъл феновете по света са на мнение, че любимият им жанр е изчерпан музикално. След 80-те години на ХХ век, които от мнозина са смятани за зенита му, следват две десетилетия на различни музикални течения – 90-те са отредени на сиатълската музикална вълна, докато първите години на новото хилядолетие са завладени от ню метъла.

Проблемът на траша е свързан с разнообразието, което предлагат бандите, занимаващи се с този стил. Малко са групите, като Kreator например, които с течение на годините стават по-мелодични и интересни в композиционно отношение. Destruction, по стара траш традиция, не смятат за нужно да променят кой знае какво в свиренето си, което може би е нещо хубаво за най-заклетите им почитатели.

Ако трябва да направим съпоставка между звученето на Destruction преди 30 години и това днес, можем да откроим някои малки разлики. Първата е свързана с китарите и по-ниската им настройка – промяна, продиктувана най-вече заради гласа на Schmier. Няма как да не кажем няколко думи и за дръм секцията в новия албум на германците. Ако в класически творби като “Infernal Overkill” (1985) и “Eternal Devastation” (1986) липсата на метроном е очевадна, то в “Born to Perish” барабаните са може би най-силният компонент. Позитивен момент в записа е и качеството му – нещо напълно нормално за 2019-та година. Миксът и мастърингът са на най-високо ниво, за което главни „виновници“ са момчетата от Nuclear Blast.

Слабите моменти в “Born to Perish” произтичат най-вече от еднообразието му. На много от феновете вече им писна да слушат еднотипни рифове и безумно бързо изсвирени пентатоники, играещи ролята на соло, гарнирани с текстове за зло и смърт. Всяко нещо е с времето си, а на прага на третото десетилетие на ХХI век, Destruction звучат изчерпано.

Както вече споменах, “Born to Perish” може да бъде претендент за албум на годината за закоравелите траш маниаци. А дали това ще се случи в действителност – традиционната ни декемврийска класация ще ви даде отговора след няколко месеца!