Temperance е име, което почитателите на модерния метъл все по-често разпознават като емблематично за жанра. И това е напълно заслужено – италианците извървяха сериозен път от епигони на Amaranthe до банда със собствено разпознаваемо звучене. Петият им дългосвирещ труд бе натоварен с очакванията да ги бетонира окончателно като едни от лидерите на сцената, но тези планове ще трябва да почакат.
Поставен до прекрасния “Of Jupiter and Moons”, “Viridian” може да бъде наречен единствено стъпка назад. Интересните композиционни експерименти от предшественика му са загърбени изцяло и парчетата тук следват една и съща, далеч по-елементарна куплетно-припевна структура. Характерната за бандата динамика е изместена от един подчертано осемдесетарски подход към използваните мелодии и похвати – решение, което би отивало на редица други формации, но което влиза в директен сблъсък с досегашната стилова насока на Temperance.
Дори да оставим настрана факта, че липсва почти всякаква последователност и смислова връзка между отделните пиеси, проблемите с аранжимента на музиката достигат и по-дълбоко. Резките прескачания между темите дори в рамките на една песен издават творческа припряност и недостатъчна шлифовка. Когато отнесем това към безспорно талантлив състав като Temperance, най-очевидният извод е, че не са разполагали с нужното време, за да разгърнат докрай идеите си.
Основното предимство на групата си остават тримата ѝ вокалисти, а взаимното допълване между тях и наслагването на партиите им донякъде компенсира дефицитите на албума. Остатъци от познатото пауър / симфо метъл начало откриваме в хитовете “Mission Impossible” и “My Demons Can't Sleep”, а “The Cult of Mystery” синтезира много от ценните инвенции в минали издания. “I am the Fire” на свой ред звучи като бонус парче към запис на Battle Beast (но поне кадърно реализирано такова), докато “Nanook” очарова със своята фолклорна подплата и леко намигване към Nightwish. За съжаление, останалата част от песните попадат в графата “пълнеж”, а финалът е особено нелеп с хилавата балада “Gaia” и акапелната псевдо-госпъл абоминация “Catch the Dream”, способна да съперничи дори с най-отвратителните изцепки на Sonata Arctica от последните години.
Във “Viridian” съвсем не липсват добри хрумвания, но те остават предимно недоразвити, а и общата разпокъсаност също не помага. В резултат на това албумът звучи в най-добрия случай като приятен, но не особено вдъхновен опит за мелодичен метъл, а в най-лошия – като безцелна съвкупност от влияния и идеи с ретро привкус. Temperance са демонстрирали доста по-високо ниво от това и ни остава да се надяваме, че скоро ще се завърнат към него.
