Five Finger Death Punch само за 15 години на сцена успяха да се превърнат в пример за мейнстрийм тежка група. А това, разбира се, има своите добри и лоши страни. Музикантите, още по време на генезиса на проекта, бяха заложили страхотни основи: блестящи сола, прихватливи мелодични припеви и много, много бяс.
После, три издания по-късно, нещо се пречупи. Оттам насетне се случиха няколко метаморфозни кризи, които доведоха до дискография с доста белези. Обаче успехът си остана непоклатим – феновете издигнаха състава до парадоксални нива на слава. Такъв успех не е за изпускане. И така стигаме до “F8”.
Интродукцията се опитва да излъже чрез мелодраматични цигулки, че следва нещо по-различно от очакваното. Но това, за съжаление, просто не е така. Само след секунди маската бива свалена и се чуват същите рифове, които властват над последните няколко траклиста. Със същия галоп, същия звук и дори в същия ритъм. Няколко пъти едно соло се опитва да се провикне, но незнайно защо не успява да впечатли така, както преди. Тук-таме се прокрадва някой докачлив момент, но по-често се забелязват цели пасажи, които са чисто и просто основна музикална теория. А вокалната работа, макар завидно добра на хартия, стои някак бледо, а думите, които употребява, сякаш сме ги чували и преди, още преди да бъдат изпети. И единадесет обхода на траклиста по-късно – нищо не остава в ума. През 2020-а година бандата все още прави това, което си знае – нищо не се е променило в музикално отношение. Изданието прави силен опит да впечатли с нещо различно, но под маската изниква същото лице от 2013-а. А от тогава сякаш сме слушали същата една песен в над 40 варианта, с малки изключения. Епичните сола от първите години на състава са заличени окончателно, мощните рифовки си умряха в “American Capitalist”, а на Ivan Moody сякаш никога не му е дремело по-малко за материала.
В своята концепция, Five Finger Death Punch като проект е страхотна идея. Но щом вече индивидуалните му съставни части започват да се отдалечават от своите основи, че чак редици песни се сливат в безкрайни, хомогенни епоси, значи е време за промяна. В никакъв случай из основи – но дотолкова, че да се върне вдъхновението в звука.
“F8” е най-слабото издание на групата до момента поради причини, които вече познаваме, заради същия феномен, който се е случил и на други банди. А това, че музиката тук е меко казано невпечатляваща, далеч не значи, че няма да е успешна. Ако вие сте от феновете, които F5DP спечелиха с последните си издания – тук ще има нещо за вас. Но ако си спомняте “The Way of the Fist” – няма смисъл дори да пробвате.
