Не би трябвало да е тайна за тези, които следят отблизо случващото се във фолк метъла, че през последните десетина години все по-рядко нещо оригинално и ценно успява да се открои на фона на повсеместната скука в жанра. Дали тя е резултат от пренасищане, съзнателен стремеж към имитиране на доказано успешните формации, или просто идейно изчерпване, е предмет на безкрайни дискусии. Като едни от основоположниците на въпросната сцена, Ensiferum също не са без вина за настоящото ѝ състояние. Затова на тях се пада и немалка част от отговорността да възстановят някогашното ѝ великолепие.
Финландците явно са си дали сметка за позицията си, защото “Thalassic” е всичко друго, но не и тъпчене на едно място. Нещо повече, той е може би най-разнообразният запис в дискографията им – композиционно, ритмово, дори тематично – а това ще да рече нещо за банда с над двадесетгодишна история. За разлика от криворазбраното новаторство в “Two Paths” обаче, тук виждаме един състав, който държи на утвърдения си стил, като същевременно го освежава с някои дребни, но уместни промени. Отличните чисти вокали на новото попълнение зад клавира Pekka Montin въздействат далеч по-силно от тези на Markus Toivonen и разчупват по приятен начин иначе еднотипното грачене на Petri Lindroos. Фолклорното начало, юнашките напеви и симфоничните елементи най-сетне се завръщат там, където им е мястото – в основата на песните. Инструменталните демонстрации пък са сведени до минимум в полза на един отчетлив акцент върху запомнящите се мелодии.
Отначало ти се струва, че не всички парчета удрят с еднаква сила, но след само няколко слушания разбираш, че са забележително хомогенни в качеството си. “Rum, Women, Victory” вика първосигнални асоциации с Alestorm, но всъщност е най-стабилната откриваща бичкия, която Ensiferum са записвали от 16 години насам. Основната мелодия на “Andromeda” пък е като извадена от “Iron” и закономерно превръща песента в безобразен хит. Доминираната от чисто пеене и хорове “The Defence of the Sampo” и бясната пауър метъл надпревара “Run from the Crushing Tide” илюстрират новите творчески търсения на групата, докато “For Sirens” прави поклон пред бащиците Amorphis. “One with the Sea” е сполучлив опит за балада, който впечатлява с дълбочината на оркестрациите си и изпълнението на Pekka. Забавния пиянски химн “Midsummer Magic” неусетно прелива в тържествената епичност на “Cold Northland”. Макар и не съвсем от величината на едни Wintersun, тя напомня на времената, когато Jari Mäenpää предвождаше викингската дружина, и слага емоционална поанта на албума.
“Thalassic” е възможно най-добрият ход, който Ensiferum можеха да направят на този етап от развитието си. Колкото традиционен, толкова и смел, той разкрива болезнено нужния нов хоризонт пред фолк метъла и наред с това реабилитира създателите си от опущенията им от близкото минало. Дали петимата са способни и на повече от това? Безспорно. Но за да го чуеш, ще трябва да почакаш поне до следващото им издание.
