За осмия албум на Epica се е заговорило от повече от две години. После дойде 2020-а и тъкмо когато “Omega” беше толкова близо, че вече можеше да усетиш как с връхчето на пръстите си докосваш диска (или бутона на мишката, за да цъкнеш play) – бум – появи се COVID19, държавите затвориха граници и изданието, известно тогава просто като “Eight”, остана инструментално. И докато Simone Simons успя да намери студио близо до дома си, където да работи върху основните вокали, на Mark Jansen му се наложи да си припомни аматьорските години и да записва в гардероб или поне в някаква самоделна вокална кабинка. Премиерата на албума беше отложена с няколко месеца, но Epica успяха да компенсират с огромно медийно присъствие и пет (!) видеоклипа – три към синглите от основното издание и два към акустичните парчета от втория диск.
Накратко, основната идея зад заглавието и повечето песни в “Omega” се отнася към теорията за т.нар. Точка Омега – бъдеще, в което всичко във Вселената се спирализира в една крайна точка на обединение. Отделно от това, албумът е всеобхватен. В него ще чуеш песни, разказващи за сънища, модифициране на човешкия геном, вдъхновение, Глобалното затопляне, вечния сблъсък между Ин и Ян във всяка личност и др. Лирическата дейност отново е поделена между Mark и Simone. В крайна сметка, макар и “Omega” да не е концептуален труд, структурно е подреден така, че да изгради теорията за Точката Омега – началото се поставя от интродукцията “Alpha – Anteludium”, а финалът завършва с “Omega – Sovereign of the Sun Spheres”.
Звуково албумът е доста различен от предшествениците си. За пръв път миксирането и мастерирането са поверени изцяло на Joost van den Broek, който до момента основно продуцираше записите на групата. Крайният резултат е улегнал звук, запазил мащабността на предишните две издания, но в същото време не е толкова изпържен от компресии – това го прави и много по-приятен за слушане. Очевидно динамиката е нещото, върху което Joost и музикантите са работили много, защото това е и най-динамичният от гледна точка на продукцията албум на Epica до момента. Ако “The Quantum Enigma” (2014) издигаше на пиедестал ударните секции на Звяра Ariën van Weesenbeek, а “The Holographic Principle” наблягаше повече на силата на китарния риф, то в “Omega” всичко е балансирано до съвършенство. Вокално тук са най-добрите изпълнения на Simone в цялата ѝ кариера и за пръв път в кулминационните моменти хоровете не погребват гласа ѝ – в предните издания това беше сериозен проблем.
Композиционно “Omega” е разнообразен албум, включващ елементи от всички етапи от развитието на групата. Синглите заблуждават – записът е доста по-сложен от предшествениците си и далеч не е толкова праволинеен. Тук Epica си позволяват отново да нагазят една идея по-сериозно в прогресив средите, но без да са чак толкова крайни, колкото бяха през 2012-а в “Requiem for the Indifferent”. В “Seal of Solomon” и “Code of Life” групата връща ориенталските мотиви и напомня за себе си от времето на “Consign to Oblivion” (2005). Басистът Rob van der Loo започва да се откроява като силен композитор, без чиито предпочитания към по-мрачните и бавни проявления на метъла “The Skeleton Key” и красивата балада “Rivers” едва ли щяха да съществуват. Изглежда пък някой най-накрая е успял да убеди Isaak Delahaye, че е чудесен китарист. Този някой заслужава почерпка, защото заради него белгиецът блести с жестоки сола в “Seal of Solomon” и “Synergize”. Последната, “Twilight Reverie” и синглите “Abyss of Time” и “Freedom” са кукичките, които е най-вероятно да те накарат да чуеш албума отново, въпреки че по-върлите фенове на Epica директно ще скочат на “Seal of Solomon”, ”Code of Life” и закриващата “Omega”. В същото време “The Skeleton Key” и “Gaia” внасят разнообразие там, където е нужно. Тук е редно споменем още веднъж “Rivers” и това е най-малкото, което можем да направим, за да покажем колко е значима тази балада.
“Kingdom of Heaven” – заглавието, пред което всеки фен на Epica свежда глава в знак на почит. Оригиналната песен, представена като пета част на поредицата “A New Age Dawns” в албума “Design Your Universe” (2009), и до днес единодушно се приема за връхната точка в творчеството на групата. Сега Mark Jansen ни представя финалната част, с която закрива трилогията. “The Antediluvian Universe” е сложна 13-минутна симфония, за която съвсем спокойно можем да кажем, че е с класи над втората част – “The Quantum Enigma” от едноименния албум. Дали обаче ще се превърне в класика като оригинала, само времето ще покаже. Тук музиката ни впечатлява с множество елементи – някои напомнят за първата част от поредицата, а други са съвсем нови за Epica. Пример за това са детските хорове и самата Simone, която прибягва до някои нетипични за стила си вокални похвати.
Колкото и удивително да звучи, “Omega” надгражда с изумителна лекота предишните три издания на групата, която от своя страна през 2021-ва предлага не просто силен албум, а може би най-силния такъв в дискографията си. Може би вече не трябва да казваме, че Epica свирят симфоничен метъл – симфоничният метъл Е Epica.
