Още си спомням каква сензация беше новината, че Slash създава нов проект в съавторство с вокалиста Myles Kennedy (Alter Bridge) и така наречените The Conspirators – комбината Todd Kerns и Brent Fitz. С такива музиканти зад гърба си няма шанс да сбъркаш. Така беше в началото. “Apocalyptic Love” (2012) се оказа свежарски флирт между осемдесетарския класически рок и модерния алтърнатив. Същото издание роди “Anastasia”, “Bad Rain”, “No More Heroes”, “Crazy Life. Това са песни, които успяваха да разпродават зали, редом с вечните парчета на Guns N’Roses.
Скоро след това обаче колелото взе да се забавя. “World on Fire” (2014) и “Living the Dream” (2018) се оказаха просто компромисни варианти на това, което вече бяхме слушали до превъртане. После Slash се сдобри с Axl и съществуването на проекта с Myles Kennedy и Конспираторите като че ли се постави под въпрос. И май така и трябваше да си остане, защото “4” ясно показва, че онази страст от началото на миналото десетилетие се е изпарила, а иначе талантливите музиканти са се забъркали в каша от безидейни тонове.
Първото нещо, което, за съжаление, прави впечатление в новия албум, е продукцията. Не знам какво си е мислел продуцентът Dave Cobb, но крайният резултат сериозно куца. Чува се някакво стерео, което освен жесток дисбаланс, не постига нищо друго. Китарата на Slash е забита в десния канал и минава в центъра само по време на солата. Другата китара – тази на Frank Sidoris – е набутана в ляво, но е достатъчно тиха, за да бъде постоянно заглушавана от баса на Todd Kerns. Като стана въпрос за баса, той е изпържен от безсмислен драйв. Ще кажеш, че Todd Kerns е решил да прави трибют на Lemmy. Това обаче важи само ако ще свириш метъл или, най-малкото, ще си в компанията на Phill Campbell и Mickey Dee. Останалото пространство в микса е завзето от чинелите на Brent Fitz, които са болезнени за ушите. И някъде там Myles Kennedy се надвиква с инструменталистите, опитвайки се да си проправи път. Звукът е пълен хаос, а композициите съвсем не му помагат да звучи по-прибрано. Това не е от албумите, които те карат да усилваш на хубавите моменти. Напротив, с времето ще намаляваш силата, защото излишният шум започва да дразни. Вярно, че е рокендрол, ама…
Кукичките и запомнящите се припеви от предишните албуми тук ги няма. Заменени са със странни хармонични постройки, които просто не звучат добре. Самият Myles Kennedy звучи вяло и докато го слушаш, имаш чувството, че е нямал никакво вдъхновение да записва. Китарите са навсякъде. Познатите за рока и метъла квинти тук се срещат рядко. Вместо тях слушаме еднотонови рифове и цели акорди. Последните обаче често са с разни закачки от двамата китаристи, които сякаш изобщо не следят какво прави другия. Всеки си свири неговото и, отново, хаосът е пълен. “4” звучи повече като лошо контролиран джем сешън, отколкото като хомогенен албум.
Добрата новина е, че не всичко е толкова трагично. В “C’est la vie” музикантите са решили да звучат стегнато и прибрано, което е истинско попадение. В “Actions Speak Louder Than Words” пък Slash ни напомня за блус влиянията си. След това е “April Fool”, която има страхотен риф, но някак другите части не успяват да надградят. Безспорно най-доброто парче в албума е “Call Off The Dogs”, което сякаш е извадено от “Apocalyptic Love” – игрив риф, бързо хващащ припев и внушително пеене от Mr. Kennedy. Безличният на първо слушане сингъл “The River Is Rising” също с времето става относително приятен, за разлика от колегата си “Fill My World”, който е “Sweet Child O’ Mine” от Алиекспрес (но нека да не бъдем прекалено негативни на финала).
